— Знаел си, че Цезар не е на границата, а на лов, и не си ми докладвал?
— Бях изцяло погълнат от задачата да се грижа за гръцкия посланик, твоя милост — високомерно изрече Фауст. — Която никак не е лека. Нито за миг не съм допускал, че не си осведомен за местопребиваването на Цезар Херакъл. Сигурно защото ми се струва съвсем естествено веднага след пристигането си да се срещне с канцлера и да се поинтересува от здравето на баща си, но изглежда подобно нещо не му е хрумнало и…
Той замълча насред думата, защото в този миг в стаята си проправи път Азелий Прокул, префектът на Преторианската гвардия. Това поначало се случваше рядко, но да бъде тук в деня на смъртта на императора му се стори направо немислимо. Лициний Обсеквенс, който и без това имаше вид на човек, притиснат в ъгъла, чак зяпна от изумление.
— Азелий? Какво…
— Писмо — дрезгаво проговори префектът. — От езерото Неморензис.
Той даде знак с вдигнат палец и един куриер в зелена униформа си проправи път през множеството. Човекът имаше съвсем измъчен вид, сякаш беше тичал без спиране от езерото до Рим. Той измъкна свитъка от джоба на туниката си и го подаде с трепереща ръка на Лициний Обсеквенс, който го грабна, отвори го и го прочете, после още веднъж. Когато най-сетне вдигна поглед към Фауст, на лицето му беше изписано безкрайно смайване.
— Какво пише? — попита Фауст.
Лициний като че беше изгубил дар слово.
— Цезар — най-сетне изрече той. — Тоест, негово величество императорът. Ранен е тази сутрин по време на лов и ще остане в резиденцията си. Повикани са императорските хирурзи.
— Ранен? Сериозно ли?
Лициний го изгледа безизразно.
— Пише само, че е ранен. Това е всичко. Цезар е бил ранен по време на лов. Императорът… Нали сега той е император? — Канцлерът имаше съвсем зашеметен вид, сякаш беше получил удар. — Знаеш ли нещо повече, човече? — обърна се той към вестоносеца. — Зле ли е ранен? Ти видя ли го? Кой отговаря сега за резиденцията?
Ала човекът не знаеше нищо. Писмото му било връчено от член на охраната, който му наредил незабавно да го отнесе в столицата, и това беше всичко.
Четири часа по-късно, докато обядваше с Менандър в двореца на Северите, Фауст обясни:
— От езерото цял следобед пристига писмо след писмо. Най-напред, че е ранен. После, че е ранен сериозно. След това и описание на раната — бил пронизан с копие от един от собствените си хора в бъркотията, докато се опитвали да убият обкръжен глиган. Нечий кон се изправил на задните си крака, когато не трябва. Следващото писмо гласеше, че лекарите дават надежда, а половин час по-късно — че Цезар умира. И накрая — че Цезар Херакъл е мъртъв.
— Не е ли редно да кажеш император Херакъл? — попита Менандър.
— Още не е сигурно кой е умрял пръв — дали император Максимилиан в Рим или Цезар Херакъл на Неморензис. Предполагам, че по-късно това ще се изясни. Но каква е разликата, освен ако не си историк? Мъртвият си е мъртъв. Дали е умрял като Херакъл Цезар или като Херакъл Август, той не става по-малко мъртъв, а брат му е следващият ни император. Можеш ли да повярваш? Че Максимилиан ще бъде император? Сега се плиска с тебе в купела на баптаите и участва в оргии, а в следващия момент вече седи на трона! Максимилиан! Това е последното, което си е представял — че ще стане император.
— Онзи гадател му го каза — напомни Менандър.
Фауст усети как го пронизва суеверна тръпка.
— Да! Кълна се в Изида, така е! А Максимилиан се разгневи, сякаш човекът го е проклел. Пък може и да е. — Той напълни чашата си с трепереща ръка. — Император! Максимилиан!
— Видя ли го вече?
— Още не. Не е прилично да хукна веднага при него.
— Нали си най-близкият му приятел?
— Да, да, така е. И без съмнение мога да извлека доста полза от това. — Тук Фауст си позволи да се подсмихне доволно. — Ако Херакъл беше станал император, аз щях да съм свършен, това е почти сигурно. Щяха да ме пенсионират и да ме пратят някъде в глухата провинция. Но ако Максимилиан е на власт, всичко се променя. Той ще има нужда от мен, разбираш ли? — Тази мисъл му хрумна едва сега, но колкото повече мислеше, толкова повече му харесваше. — Той никога не е бил в досег с дворцовите велможи, всъщност изобщо не ги познава, не знае на кого да вярва и от кого да се отърве. Аз съм единственият, който може да му даде добър съвет. Мога дори да стана канцлер, Менандре, даваш ли си сметка? Но тъкмо затова още не съм хукнал презглава при него. Пък и той е зает с жреците, изпълнява полагащите се за всеки нов император ритуали, а после сенаторите един по един му се заклеват във вярност и така нататък. Няма ли да е твърде явно да ида толкова бързо — неговият разпуснат и безсрамен сътрапезник, старият Фауст, чиято поява още първата вечер би била прекалено ясен сигнал, че е дошъл да си получи наградата за годините приятелство. Не, Менандре, никога не бих направил нещо толкова глупаво. Максимилиан няма да ме забрави. Предполагам, че утре ще е първото му салутацио — тогава ще мога да се появя и да…