— Така ли? — устните на пратеника за миг се свиха в тънка черта.
Очевидно беше смутен, че още първата вечер в Рим е оставен на произвола на съдбата. Той се загледа в идеално оформените си нокти, а когато вдигна поглед, в очите му се долавяше тревога.
— Значи няма да се срещна и с императора, така ли?
— Императорът е много болен и не е в състояние да се срещне с теб тази вечер, а може би и следващите дни. Принц Херакъл се е нагърбил с голяма част от задълженията му, ето защо заминаването му днес беше неизбежно. Но в негово отсъствие твой домакин и другар ще бъде по-младият брат Максимилиан. Сигурен съм, че ще ти се стори забавен и очарователен, господарю Менандър.
— За разлика от брат си, предполагам — хладно изрече гръцкият посланик.
Така си е, помисли си Фауст. Но да кажеш подобно нещо беше нечувана грубост. Фауст трескаво се опитваше да разбере какво се крие зад думите на дребния мъж. В края на краищата Менандър беше дошъл да уговори брака между сестрата на своя владетел и принца, за когото току-що се беше изказал с такова неуважение. Когато един обигран дипломат като този лъскав грък си позволяваше подобна вопиюща нетактичност, обикновено имаше доста сериозна причина. Може би Менандър просто даваше израз на раздразнението си, че принц Херакъл така безотговорно е изчезнал, вместо да го посрещне при влизането му в Рим.
Фауст обаче не можеше да допусне да бъде въвлечен в по-нататъшни сравнения. Той си позволи само бегла усмивка — едва доловимо помръдване на крайчеца на устните, което беше научил от младия си приятел Цезар Максимилиан.
— Признавам, че двамата братя са доста различни. Искаш ли още вино, господарю мой Менандре?
Този въпрос доведе до нова промяна в тона на разговора.
— Без формалности, умолявам те! Нека бъдем приятели. — Гостът се настани по-уютно и гласът му прозвуча задушевно: — Наричай ме Менандър, а аз ще те наричам Фауст. Какво ще кажеш, приятелю? А, да, разбира се, ще пийна още вино. Великолепно е! В Константинопол нямаме такова. От какъв сорт е?
Фауст стрелна с поглед чакащия прислужник, който побърза да напълни чашите.
— Галско е — отвърна той. — Забравих му името.
По лицето на гърка пробяга сянка на видимо неудоволствие, но той бързо успя да го скрие. И все пак недостатъчно бързо. Беше хванат натясно — да хвали така горещо едно нищо и никакво провинциално вино! Но в намеренията на Фауст не влизаше да поставя госта в неловко положение. Нямаше да спечели нищо, ако накараше една толкова могъща и потенциално полезна особа като посланика на източния владетел да се чувства в небрано лозе.
Работите вървяха от зле по-зле. Фауст трескаво мислеше как да изглади неловкостта.
— Днес Галия е сърцето на винопроизводството ни. Казвали са ми, че в избите на императора почти няма италиански вина. Представяш ли си? А тези червени галски вина са любимите на негово императорско величество, уверявам те.
— Ще трябва, докато съм тук, да набавя известно попълнение за избите на негово величество Юстиниан — каза Менандър.
Отново отпиха в мълчание. Фауст имаше чувството, че ходи по оголено острие.
— Разбрах, че за пръв път посещаваш Рим, така ли? — попита той, когато мълчанието се проточи повече от обичайното. След като Менандър пръв му предложи да оставят официалностите настрана, трябваше да внимава тонът му да бъде достатъчно задушевен.
— За пръв път, така е. По-голямата част от кариерата ми премина в Египет и Сирия.
Фауст се зачуди колко ли продължителна ще да е тази кариера. Менандър изглеждаше на двайсет и пет — е, в най-добрия случай трийсет. Разбира се, тези гладки мургави гърци, излъскани, по ориенталски напомадени и намазани с благовония, често изглеждаха по-млади от годините си. За Фауст, който беше минал петдесетте, ставаше все по-трудно да определи точно възрастта — всички около него в двора му изглеждаха толкова ужасяващо млади, тълпа от момчета и момичета. От онези, които управляваха империята в младостта му, не беше останал никой, освен самотния стар император, но напоследък, кажи-речи, не го виждаха. Царедворците, връстници на Фауст, се бяха устроили удобно по-далеч от столицата — живите все още. Той самият беше поне десет години по-стар от министъра, който ръководеше Канцеларията. На най-добрия му приятел тук, Максимилиан Цезар, му предстояха още години, докато стигне и половината от възрастта му. Открай време Фауст говореше за себе си като за останка от една отминала епоха и това си беше самата истина, защото само преди три династии семейството му беше властвало над империята. Ала тази фраза напоследък беше добила за него ново горчиво звучене, защото беше надживял не само величието на фамилията си, а и собствените си съвременници.