Не, вече не биваше да го нарича Цезар дори в мислите си. Чудо на чудесата, сега той беше Август, Максимилиан III Римски!
Преторианците грижливо следяха за реда на опашката. Изглежда сенаторите вече бяха минали, защото Фауст не видя нито един. Така беше редно — те първи да поздравят новия император. Той с удоволствие забеляза, че е дошъл тъкмо навреме, за да се нареди заедно с чиновниците на покойния император. Някъде напред зърна канцлера Лициний, министъра на хазната, главния управител на императорската спалня, личния ковчежник на императора, началника на конницата и кого ли не още, като се стигне до по-дребните риби като началника на строителните работи, завеждащия гръцката кореспонденция, секретаря на Съвета, началника на отдела по прошенията. Фауст кимна и размени усмивки с няколко души, но не заговори с никого. Знаеше, че сега се отличава сред останалите не само заради ръста и внушителното си тегло, но и защото всички си даваха сметка, че е най-близкият приятел на новоизлюпения император, а това безспорно означаваше издигане в йерархията, което скоро щеше да добие определена форма. Помисли си, че докато си чака реда, златният ореол на властта сигурно вече сияе над главата му.
Опашката се придвижваше много бавно. Един по един чакащите заставаха пред Максимилиан, за да му въздадат полагащите се почести и да го уверят във верноподаническите си чувства. Императорът отговаряше с усмивка, с кратки фрази, с дружелюбни жестове. Фауст беше изумен от спокойната му увереност. Изглежда всичко това му доставяше удоволствие. Може би беше просто изкусна преструвка, но Максимилиан създаваше впечатлението, че не покойният Херакъл, а той самият цял живот е бил готвен за мига, в който ще се издигне до върховете на властта.
Най-сетне Фауст застана пред императора.
— Ваше величество — смирено промълви той, наслаждавайки се на приятния привкус на думите.
Поклони се, коленичи и притвори очи в предвкусване на чудото. Стани, Фауст Флавий Константин Цезар, ти си имперският канцлер на третия Максимилиан — това бяха думите, които очакваше да чуе от императора.
Той се изправи. Императорът не каза нито дума. Слабото му младежко лице беше сериозно и тържествено. Сините му очи гледаха хладно и сурово. Най-леденият поглед, който Фауст беше виждал някога.
— Ваше величество — повтори той малко по-остро и добави ласкаво, с усмивка, както винаги досега: — Каква ирония на съдбата, Максимилиане! Как си играе тя с живота ни! Император! Император! И съм сигурен, че това ще ти достави удоволствие, господарю!
Погледът на Максимилиан беше все така леден, но на устните му трепна нещо като нетърпение, а може би раздразнение.
— Говориш, сякаш ме познаваш — изрече императорът. — Познаваш ли ме? А аз познавам ли те?
И това беше всичко. Той го отпрати с едва доловимо движение на пръстите и Фауст разбра, че вече няма работа тук. Думите на императора отекваха гръмко в главата му, докато излизаше от храма и вървеше по пътеката между Форума и Палатина. Познаваш ли ме? А аз познавам ли те?
Да. Той познаваше Максимилиан и Максимилиан го познаваше. Това беше шега, Цезар се забавляваше за негова сметка при тази първа среща, откакто обстоятелствата се бяха променили. Ала имаше неща, които не се бяха променили и не биха могли. Никога. Двамата с принца толкова пъти бяха посрещали зората заедно и никаква промяна не би накърнила приятелството им, колкото и чудодейно да се беше отразила върху Максимилиан смъртта на брат му.
И все пак…
Все пак…
Да, това беше шега, но жестока шега, както и да го погледнеш. Фауст знаеше, че принцът може да бъде жесток, но не и спрямо него, поне досега. Може би дори и сега. Тези негови думи сигурно бяха просто закачка. Да, безобидна закачка, друго не можеше да бъде. Странното чувство за хумор на Максимилиан се проявяваше дори в деня, в който се възкачваше на престола.
Фауст се довлече някак до дома си.
През следващите три дни не се виждаше почти с никого. Канцеларията, както и всички други учреждения, щеше да остане затворена през цялата следваща седмица заради погребението на стария император Максимилиан и сина му, после предстоеше церемонията по официалното въвеждане в длъжност на новия император. Самият Максимилиан сега беше недосегаем за Фауст, достъп до него имаха само най-висшите длъжностни лица в държавата. По време на официалния траур улиците бяха тихи и пусти. Дори в Подземията липсваше обичайното оживление. Фауст си остана у дома, но бе твърде потиснат, за да повика своята нумидийка. Един ден се затътри до двореца на Северите, за да навести Менандър, но там му казаха, че пратеникът в качеството си на представител на василевс Юстиниан е бил повикан в двореца за разговори и ще остане там, докато всички обсъждания приключат.