В Левке Коме се представих на имперския легат, мазно самодоволно конте на име Флоренций Виктор, и го попитах кога заминава корабът ми. Той ме изгледа глуповато.
— Корабът ли? Какъв кораб? Пътят ти е по суша, драги ми Леонций Корбуло.
Той ми даде последното писмо с инструкции. В него ме осведомяваха, че ще се установя в град на име Макораба и ще служа там като търговски представител на негово императорско величество със специалната задача да разрешавам всеки търговски конфликт заедно с представителите на Източната империя, които вероятно ще намеря там.
— Макораба? И къде точно се намира това?
— Ами в Арабия Дезерта — любезно обясни Флоренций Виктор.
— Арабия Дезерта? — повторих със свито сърце.
— Точно така. Много важен град, като всички останали в тази част на света. Всеки керван, прекосяващ Арабия, спира там. Може би си чувал сарацинското му име — те го наричат Мека.
Арабия Дезерта, Хораций! Арабия Дезерта! Заради дребното провинение, че съм посегнал на невинността на един нищожен британски виночерпец, безсърдечният и отмъстителен император ме погреба в този жесток ад от палещ зной и плаващи дюни.
В Макораба — би трябвало да кажа Мека — пристигнах само преди три-четири дни, но те вече ми се струват цяла вечност.
Какво има в тази част на Арабия Дезерта? Нищо, освен опърлена от слънцето песъчлива равнина, прорязана тук-там от назъбени голи хълмове. Реки няма, а дъжд почти не пада. Слънцето напича безмилостно. Вятърът е убийствен. Дюните се местят и се гънат като океански вълни при лошо време. Само един ден пясъчна буря може да погребе цели легиони. От дърветата тук растат само хилави тамаринди и акации, които живеят единствено благодарение на нощната роса. Тук-там се срещат извори с блудкава вода, бликащи от недрата на земята, около които расте някаква зеленина, а понякога редки финикови палми или лози, пуснали като по чудо корени на по-влажните места. Но иначе хората, принудени да живеят тук, са за окайване.
Повечето сарацини са чергари — водят стадата си от коне, овце и камили из пустошта в търсене на пасища за добитъка. През цялата година кръстосват равнината от морето до планината, за да се възползват от редките дъждове, които валят по различно време в различните части на страната. От време на време се престрашават да стигнат и по-далеч — до бреговете на Нил, обработваемите земи на Сирия или долината на Ефрат — и връхлитат като напаст реколтата на мирните земеделци, изтръгвайки залъка от устата им.
Суровите условия правят тази страна опасна и несигурна, подвластна на грабежи и страх. Водени от собствения си интерес, сарацините се обединяват в малки племенни шайки, които свирепи и безжалостни старейшини управляват с желязна ръка. Сблъсъците между тези племена нямат край, а чувството за чест у всеки мъж е толкова силно развито, че и най-дребен жест може да бъде изтълкуван като смъртно оскърбление и кръвните вражди се предават от поколение на поколение.
Две селища тук се величаят с името „градове“. Градове, Хораций! Кални дупки, оградени със стени, и нищо повече! В северната част на пустинята е Ятрипа, която сарацините наричат Медина, с население от петнайсетина хиляди души. Тя е доста добре снабдена с вода, има в изобилие финикови палми и хората живеят доста спокойно и удобно — според тукашните представи.
А на юг, на десет дни път с керван през обрасла с трънаци пустош, тук-там прорязана от тъмни канари, се намира градът, познат на географите под името Макораба, а за местните Мека. Тя е по-голяма, с около двайсет и пет хиляди жители, и е невъобразимо грозна, дори Вергилий не би могъл да опише подобна грозота. Представи си „град“ от сиви съборетини, построени от тухли и кал, миля широк и две дълъг, насред камениста равнина, оградена от три страни с голи скалисти планини. Почвата е смесена с кремък, абсолютно негодна за обработване. Водата в единствения кладенец е горчива, а най-близкото пасище е на петдесет мили. Никога не съм виждал по-неподходящо за живеене място.
Лесно можеш да си представиш кой от двата града в Арабия Дезерта е избрал за заточението ми нашият милостив император.
— Какво би накарало здравомислещ човек да основе град на подобно място? — попитах Никомед Пафлагониеца, който беше така любезен да ме покани на вечеря на другия ден след пристигането ми.