Миналата вечер — вече осми ден съм в Мека — Никомед отново ме покани на вечеря. Беше облечен, както и аз, с бели сарацински одежди и препасан с хубав кинжал в скъпоценна ножница. Погледнах кинжала, изненадан, че домакинът ми носи оръжие. Той тутакси го свали и ми го поднесе — помислил тревогата ми за възхищение и по стар сарацински обичай решил да зарадва госта си с предмета, предизвикал възхищението му.
Този път вечеряхме не в постланата с плочки стая, където ме посрещна предния път, а в прохладния вътрешен двор до плискащия фонтан. В тази суха страна да имаш фонтан в двора си е рядък разкош. Слугите ни поднесоха цял букет от хубави вина, захаросани плодове и изстуден шербет. Виждах, че Никомед е възприел начина на живот на богатите търговци в града, и на мен това ми харесваше.
Не беше минало много време и аз пристъпих направо към главния въпрос — какво цели гръцкият император, изпращайки в Мека свой официален представител? Мисля, че за един шпионин понякога е най-добре да не търси заобиколни пътища, а да си придаде вид на простосърдечен наивник, който си казва направо какво му е на сърцето.
Когато стигнахме до печеното овнешко и фурмите в топло мляко, попитах:
— Да не би източният император да е решил да присъедини Арабия към империята?
Никомед се засмя.
— Не сме чак толкова глупави да разчитаме на подобно нещо. Досега никой не е успял да завоюва тази земя. Египтяните са опитвали, персите на Кир също, Александър Велики… Август праща тук десетхилядна войска, която шест месеца си пробива път навътре, после шейсет ужасни дни се изтегля обратно. Мисля, че и Траян е правил опит. Работата е там, Корбуло, че сарацините са свободни мъже, носят го вътре в себе си, а това е свобода, която ние с теб не можем да разберем. Те не могат да бъдат покорени, защото не могат да бъдат управлявани. Да се опитваш да ги покориш е като да покоряваш лъвове и тигри. Можеш да набиеш лъва с камшик, дори да го убиеш, но не и да му наложиш волята си, дори да го държиш в клетка двайсет години. Тукашните хора са от породата на лъвовете. Управлението, както го разбираме ние, тук е непознато понятие.
— Но те имат племенна организация, нали така? Това е един вид управление.
Той вдигна рамене.
— То се гради единствено на семейните връзки. От него не можеш да направиш държава. Роднините се защитават, а на останалите се гледа като на потенциални врагове. Тук няма царе, разбираш ли? Никога не е имало. Само племенни старейшини — те ги наричат емири. Земя без царе никога няма да се покори на един император. Можем да напълним целия полуостров с войска, да докараме петдесет легиона, а сарацините просто ще се стопят в пустинята и ще ни избиват един по един оттам с копия и стрели. Невидим враг, нанасящ удари от терен, на който не сме приспособени да оцелеем. Те са непревземаеми, Корбуло. Непобедими.
В гласа му имаше страст и неподправена искреност. Гърците са много добри в неподправената искреност.
— Значи — казах, — най-многото, към което се стремите, е някакво търговско споразумение, така ли? Един вид неофициално византийско присъствие, а не присъединяване на района към империята?
— Горе-долу — кимна той. — Това притеснява ли вашия император?
— Бих казал, че го кара да бъде нащрек. Ние не бихме искали да изгубим достъп до стоките, които получаваме от тази част на света. Както и от Индия и други страни, превозващи стоките си на запад през Арабия.
— Но как би могло да се случи подобно нещо, драги ми Корбуло? Нали сме една империя? Юлиан III управлява от Рим, а Маврис Тиберий — от Константинопол, но и двамата имат за цел добруването на всички римски граждани. Така е, откакто преди три века великият Константин раздели империята на две.
Да, естествено. Това е официалната версия. Само че аз не съм вчерашен, Никомед Пафлагониеца — също. Както и да е, бях стигнал позволената граница и сега можех единствено да сменя темата.
Открих обаче, че не е чак толкова лесно да прекратя започнатия разговор. След като изразих на глас опасенията си, трябваше да изслушам и възраженията. Никомед още не беше свършил. Не ми оставаше нищо, освен да чакам покорно като муха да ме оплете в паяжината на красноречието си. Проклетите гърци много ловко си играят с думите. Той ме замая с хубаво вино и хубава храна и така ловко ме подхвана по темата Изток-Запад, че още преди да се усетя, в главата ми беше пълна каша.