Никомед ме увери по двайсет различни начина, че нарасналото влияние на Източната империя в Арабия, доколкото изобщо би могло да се говори за подобно нещо, по никакъв начин не би накърнило интересите на Запада и не би попречило на търговията му с Индия и другите страни. Арабия Петрея на север отдавна беше под управлението на Източната империя, същото важеше и за Сирия Палестина, Египет, Кападокия, Месопотамия и всички останали земи на Изток, които според първоначалния замисъл на Констанатин бяха поставени под юрисдикцията на императора в Константинопол. Нима според мен благоденствието на Западната империя страда, че всички те се намират под византийска власт? Нима току-що не бях преминал свободно през редица провинции, докато стигна дотук? И нямаше ли в тях множество търговци от Запада, търгуващи свободно с когото пожелаят?
Нищо не можех да възразя. Понечих да изразя несъгласие, да посоча стотици дребни примери за намеса на гърците в търговията на Запада, но в този момент нищо не ми идваше на ум.
Повярвай ми, Хораций, бях неспособен дори да разбера как съм могъл изобщо някога да се съмнявам в добрите намерения на гърците. Казвах си, че те наистина са наши братовчеди, че са гъркоромани, че империята е едно цяло, избрано по волята на боговете да управлява света. Златната монета, изсечена в Константинопол, е същата на вид и тегло като изсечената в Рим. На едната стои ликът на източния император, на другата — на западния, и все пак разлика няма. Монетите на едната половина се приемат в другата. Тяхното благоденствие е и наше благоденствие, нашето е и тяхно. И така нататък…
Но докато си мислех всичко това, смътно съзнавах, че така убивам собствената си надежда да се освободя от тази страна на нажежени пясъци и голи хълмове. Както ти писах в предишното си писмо, исках един ден да мога да кажа: „Виж, Цезаре, колко добре ти служа!“, и да чуя в отговор: „Добра работа, ти си верен и предан слуга!“ Това би ме върнало в двора с неговите наслади, ала най-напред трябва да покажа на Цезар, че има врагове тук, и да му посоча начин да се справи с тях. Но кои са тези врагове? Къде са?
Бяхме приключили с вечерята. Никомед плесна с ръце и един слуга донесе шише със златиста ракия, за която разбрах, че идела от някакво княжество в пустинята на брега на Персийския залив. Тя изгори небцето ми и още повече обърка мислите ми.
Никомед ме разведе из стаите на вилата си и ми показа колекцията си от антични и редки вещи, която ме порази, макар мозъкът ми да бе замъглен — изящни гръцки статуетки от бронз, величествени египетски статуи от черен камък, странни дървени маски, съвсем варварски на вид, изработени някъде във вътрешността на знойна Африка, и още какво ли не…
Той говореше за всеки предмет като познавач. Вече ми беше ясно, че домакинът ми е не само хитър дипломат, но и човек с известна власт и влияние в Източните владения, както и забележително учен мъж. Бях му благодарен за великодушието, проявено към мен през тези първи дни на изгнанието ми — той се беше показал необикновено добър към един изпаднал в немилост римски благородник, лишен от всичко близко и родно, чужденец в чужда земя. Но в същото време съзнавах, че това се прави с цел — да ме обвърже с връзките на приятелството и благодарността, та да не мога да кажа нищо, освен добро, за гръцкия легат в Мека, ако някога се върна при господаря си Юлиан III.
Ала ще се върна ли някога? Това е въпросът.
Ще видя ли някога пак Рим с неговите зелени хълмове и блестящи мраморни дворци, Хораций, или съм обречен да се пържа в тази пещ до края на дните си?
Тъй като нямах работа, нито приятели, ако не се смята Никомед, с чието гостоприемство не можех да злоупотребявам твърде често, прекарах следващите няколко дни в изучаване на града.
Потресът, че вече съм жител на това жалко градче, беше започнал да отшумява. Лека-полека се приспособявах към настъпилата в живота ми промяна. Насладите на Рим вече са ми недостъпни — какво пък, трябва да видя какви удоволствия мога да намеря тук, защото няма на света място, дори и най-непретенциозното, където да не се предлагат наслади на онзи, който има очи да ги види.
През следващите дни обикалях Мека от единия край до другия, кръстосвах широките, но незастлани централни улици, влизах в пресечките и алеите, които ги прекосяваха. Присъствието ми като че не тревожеше особено никого, макар от време на време да усещах върху себе си нечий хладен, изпитателен поглед.
Както вече ти казах, аз съм единственият римлянин от Запада в Мека, но в никакъв случай не съм единственият чужденец. По тържищата съм виждал персийци, сирийци, етиопци и множество гърци. Не са малко и индийците — мургави гъвкави хора с блестящи тъмни очи, както и евреите, които живеят най-вече в Египет, точно от другата страна на Червено море. Заселили са се в Египет преди хиляди години, но очевидно навремето са били пустинно племе и са живеели в страна, наподобяваща тукашната. Във всеки случай нито езикът, нито културата и религията им имат нещо общо с египетските. От известно време насам са започнали да напускат родината си край Нил и да се заселват в съседни земи. И тук ги има немалко. Никомед ми е разказвал за тях.