— Ела — покани ме той с жест да го последвам.
Така за пръв път влязох в дома на богат търговец от Мека.
Вилата на Махмуд ибн Абдала приличаше на тази на Никомед, но беше поставена на по-широка нога — с ограден с висок зид вътрешен двор, шадраван, високи просторни помещения, мозайки от ярко обагрени плочки по стените. Но за разлика от Никомед, Махмуд не колекционираше старинни вещи. Обзавеждане почти нямаше. В дома му аскетизмът веднага биеше на очи. И, разбира се, нямаше и следа от идолите, които другите търговци толкова обичаха.
Жената на Махмуд се появи само за миг. Името й беше Хаджа или нещо от този род и ми се видя доста по-възрастна от съпруга си — нещо, което той лично потвърди малко по-късно. Двете му дъщери се появиха също така мимолетно. Двамата обядвахме сами, седнали на сламени рогозки в средата на голяма гола стая. Махмуд седеше с кръстосани крака като шивач и явно се чувстваше доста удобно в тази поза. Аз също се опитах, но не успях и не след дълго вече се бях облакътил, като си пожелавах единствено възглавница, на която да опра лакътя си, но не се решавах да си поискам, за да не оскърбя неволно домакина. Самата храна беше непретенциозна — печено месо и яхния от ечемик и пъпеш, а за пиене имаше единствено вода. По всичко личеше, че Махмуд не е почитател на виното.
Той говореше за себе си напълно открито, сякаш бяхме родственици, макар и от далечни страни, които се срещат за пръв път. Научих, че бащата на Махмуд умрял още преди раждането му, майката скоро го последвала и той расъл в мизерия, разчитайки единствено на милостта на чичо си. От разказа му останах с впечатлението за безрадостно детство, прекарано сред мрачните скалисти хълмове извън града, за рано развита склонност към съзерцание, а може би и към размисъл върху големите въпроси за вечността и духа, които го занимаваха и до днес.
На двайсет и пет Махмуд постъпил на служба при Хаджа, богата вдовица, петнайсет години по-стара от него, която се влюбила в него и го помолила да й стане съпруг. Той ми го каза без капка неудобство и предполагам, че нямаше причини за такова. Когато говореше за нея, очите му сияеха от щастие. Тя му беше родила и синове, и дъщери, но само дъщерите бяха оцелели. Предполагам, че благоденствието му се дължеше на умелото му управление на нейната зестра.
Той не ме попита нищо за Рим, Константинопол и останалите страни извън границите на Арабия Дезерта. Макар да е безспорно умен и задълбочен, изглежда империите на този свят не го интересуват. Останах с впечатление, че почти не е излизал от Мека, макар да ми спомена за някакво свое пътуване до Дамаск. Бих си помислил, че е простоват човек, Хораций, ако не бях разбрал каква сложна душевност притежава всъщност.
Голямата идея на живота му е Единственият Бог.
Същото, разбира се, от памтивека проповядват и евреите. Не се съмнявам, че Махмуд е разговарял неведнъж с членове на тази общност в Мека и че техните идеи са повлияли върху мирогледа му. Сигурно ги е чувал неведнъж да говорят с благоговение за своя надменен и непознаваем бог, бил е свидетел на презрението им към суеверието на местните, които се кланят на множество идоли и талисмани, на Слънцето, Луната, звездите и планетите, както и на пълчища демони. Всъщност той дори не го крие — веднъж го чух да се позовава на някакъв древен еврейски пророк на име Авраам, от когото се възхищава безгранично, а също и на един по-късен вожд на това племе, Мойсей.
Той обаче твърди, че откровението е дошло при него по друг път. Озарението го споходило в резултат на усамотение, усърдни молитви и размисъл. Имал навика често да се качва в планините край града и да размишлява в някаква уединена пещера, докато един ден го споходило откровението за Единствеността на Бога.
Махмуд нарича този бог Аллах. Когато започне да говори за него, той се преобразява по чудодеен начин. Лицето му сияе, очите му искрят като маяци, дори и гласът му става толкова мелодичен и поетичен, че сякаш слушаш божествения Аполон.
Невъзможно е, казва той, да разбереш природата на Аллах. Той е прекалено високо над нас. Другите хора може да гледат на своите богове като на герои от приказки, да разказват чудни истории за пътешествията им по света, за кавгите им с техните жени, за приключенията им на бойното поле, да правят статуи, които ги изобразяват като мъже и жени, но Аллах не е такъв. За Аллах не се разказват приказки. За него не можем да мислим така, както мислим за Юпитер — висок мъж с властно лице, гъста брада и куп пристрастия, твърде много наподобяващ императора, само че в по-голям мащаб — и би било глупаво и богохулствено да го изобразяваме така, както гърците изобразяват Зевс, Афродита и Посейдон, а римляните — Юпитер, Венера или Марс. Аллах е самата съзидателна сила, творецът на вселената, твърде могъщ и необхватен, за да бъде изобразяван по какъвто и да било начин.