Попитах Махмуд как е възможно да се дава име на бога, след като е богохулство да си представяме лицето му. Това също без съмнение е един вид принизяване. Махмуд като че се зарадва на умния ми въпрос и обясни, че „Аллах“ всъщност не е име като Махмуд, Леонций Корбуло или Юпитер, а сарацинското понятие за „бог“.
За Махмуд фактът, че има само един бог, чиято природа е абстрактна и непознаваема за смъртните, е първият закон, от който произтичат всички останали закони. Това, Хораций, може да ти се стори също толкова безсмислено, колкото и на мене, но не е наша работа да философстваме. По-интересното е страстната вяра на този човек. Толкова страстна, че докато го слушаш, неволно се поддаваш на простотата и красотата на идеите му и на силата на убеждението му и си почти готов сам да се обявиш за последовател на Аллах.
Тази вяра наистина е много проста, но изключително въздействаща със своята прямота — в тукашната сурова пустиня прямотата е единственото въздействащо оръжие. Той се обявява решително срещу всяко идолопоклонничество, съчиняване на митове, изчисляване на влиянието на звездите и планетите върху живота ни. Не вярва в прорицатели и магии. Указите на царе и принцове за него не значат нищо. Той признава авторитета единствено на своя далечен, всемогъщ и непреклонен бог, чийто велик закон повелява хората да живеят добродетелен живот в работа, набожност и уважение към другите. Живеещите по закона на Аллах, казва Махмуд, в края на дните си ще отидат в рая. А които не го правят, ще бъдат пратени в най-ужасния ад. И той ще намери покой едва тогава, когато цяла Арабия се отърси от мързела, разложението и греха и приеме върховенството на Единствения Бог, а разпръснатите и разединени племена най-сетне се обединят в един народ под властта на един цар, който ще наложи законите на този бог.
Убедеността, с която говореше, будеше благоговение. Казвам ти, още преди да свърши, аз самият почти усещах присъствието и могъществото на Аллах. Беше изненадващо и малко плашещо, че Махмуд може да събуди такива чувства у мен, а и у другите хора. Ала той замълча и само след няколко мига чувството избледня и аз отново бях самият себе си.
— Какво ще кажеш? — попита. — Може ли това да не е истина?
— Не мога да съдя — отвърнах предпазливо. Не исках да обидя този свой нов и толкова интересен приятел, особено в собствения му дом. — Ние, римляните, сме свикнали да проявяваме търпимост към всички религии и ако някога посетиш нашата столица, ще видиш как мирно си съседстват храмовете на стотици божества. Но красотата на твоето учение ми допада.
— Красота? Аз те питах за истината. Щом приемате всяка вяра за истинска, не означава ли това, че не виждате истина в нито една от тях?
Опитах се да го оборя, припомняйки си цитати от Платон и Марк Аврелий от ученическите си години — че всички богове са отражение на истинската божественост. Но напразно. Той тутакси прозря римското ми безразличие към религията. Ако се преструваш, че за теб един бог е точно толкова добър, колкото и друг, това на практика означава, че пет пари не даваш за който и да е бог и за самата религия, освен когато се налага да бъде отвлечено вниманието на хората от низшите слоеве от тегобите на земното им съществуване. Нашата политика „живей и остави другите да живеят“ спрямо последователите на Митра, Дагон, Ваал и останалите божества, чиито храмове процъфтяват в Рим, е мълчаливо потвърждение на тази истина. А за Махмуд подобна позиция е достойна за презрение.
Усетих, че домакинът ми започва да става напрегнат. Не исках това да вгорчи приятния ни разговор и позовавайки се на умората, предложих да го продължим друг път.
Вечерта отново бях поканен у Никомед Пафлагониеца. Главата ми още се въртеше от всичко наговорено ми от Махмуд. Попитах гърка дали може да ми каже нещо повече за тази изключителна личност.
— Този ли? — подсмихна се Никомед. — Ти с луди ли си имаш вземане-даване, Корбуло?
— Видя ми се напълно нормален — възразих аз.
— О, да, съвсем нормален е, особено когато ти продава камили или шафран. Но подхвани го на тема религия и ще видиш насреща си съвсем друг човек.