Той помълча, обмисляйки чутото. Но очите му горяха със странен пламък — личеше, че умът му работи трескаво.
Махмуд внезапно се наведе напред и доближи лице до моето. Думите му, макар и едва чути, бяха заредени със страст.
— Тогава проблемът ни е един и същ. Гърците са и наши врагове. Познавам ги. Те искат да ни завладеят.
— Но това е невъзможно! Самият Никомед ми е казвал, че нито една армия не е успяла досега да завземе Арабия. И няма и да успее.
— Така е, никой не може да ни завземе със сила. Но аз не говоря за това. Гърците ще ни завладеят с хитрост и коварство, ако им го позволим — ще ни купят със злато, използвайки нашата алчност, ще ни принудят да се продадем изцяло. Ние сме практичен народ, но те са далеч по-проницателни от нас и ще ни обвържат с копринени въжета, докато един ден открием, че сме притежание на гръцките търговци, лихвари и корабовладелци. Точно както биха направили евреите, ако бяха повече и по-силни. Ала зад гърците стои цяла империя. Или поне половин, в най-лошия случай. Но това няма да го бъде! Аз няма да го допусна, добри ми Корбуло! Ще ги унищожа, преди те да са ни унищожили. Можеш да го кажеш на твоя император — Махмуд ибн Абдала няма да чака гърците да откраднат тази земя, а ще тръгне срещу тях и ще ги прогони обратно във Византия!
Бях слисан. Той ми беше казал още първия ден, че Арабия трябва да има един бог и един непобедим цар. Сега вече знаех за кой цар говори.
Спомних си насмешливите думи на Никомед седмица по-рано:
— Ти вече с луди ли си имаш вземане-даване, Корбуло?
В този внезапен изблик наистина имаше някакво безумие. Това, че един никому неизвестен търговец от пустинята можеше да бъде мистик и мечтател, само по себе си беше доста необичайно. Но сега сякаш се повдигна завеса и пред мен се разкри смущаващото присъствие и на царя-воин в гърдите му. Това вече беше прекалено. Нито Александър Македонски, нито Юлий Цезар, нито Константин Велики се бяха нагърбвали с толкова много роли — как би могъл Махмуд ибн Абдала?
Само след миг той отново се успокои и всичко си беше мирно и тихо, както минути преди това.
На масичката до лакътя ми стоеше бутилка хубаво гъсто тунизийско вино, което бях купил на пазара предния ден. Налях си, за да укротя бурята, породена в главата ми от думите на Махмуд. Той потупа бутилката и се усмихна:
— Знаеш ли, никога не съм разбирал смисъла на това нещо. За мен си е чисто похабяване на хубавото грозде.
— Е, мненията ни се разминават. Но кой от нас е правият? Затова който обича вино — да пие, останалите могат да си го спестят. — Вдигнах чашата си срещу него. — А това вино наистина е отлично. Сигурен ли си, че не искаш поне да опиташ?
Той ме погледна, сякаш му бях предложил отрова. Не, Махмуд ибн Абдала никога няма да пропие. Жив и здрав да е. Затова пък за такива като нас с теб, Хораций, ще има повече.
— Как е твоят приятел Махмуд? — попита Никомед, когато отново се срещнахме за вечеря. — Успя ли вече да те склони към неговата вяра в Аллаха?
— Мисля, че от мен не става ревностен вярващ — отвърнах и добавих предпазливо: — Стори ми се, че вашето присъствие тук донякъде го тревожи.
— Защото си мисли, че ще ги превземаме, така ли? А би трябвало да е наясно. Щом Август и Траян не са успели, защо му е притрябвало на разумен монарх като Маврис Тиберий да опитва?
— Не става дума за военна инвазия, Никомеде. Това, от което се бои той, е икономическото проникване.
Никомед остана невъзмутим.
— А не би трябвало. Никога не съм се опитвал да крия, Корбуло, че желанието ни е да разширим търговията си тук. Но какво ги засяга това такива като Махмуд? Ние няма да му вземем неговото парче от питата. Просто ще направим питата по-голяма, та да има за повече хора. Нали знаеш какво казват финикийците — „Приливът повдига всички лодки“.
— Вече не ви ли учат на реторика в училище? — попитах. — Пити, лодки… Нещо съвсем обърка метафорите. А в Арабия няма нито лодки, които приливът да повдигне, нито приливи.
— Много добре разбираш какво искам да кажа. Предай на Махмуд, че няма от какво да се бои. Нашите планове за разширяване на търговията ни в Арабия са от полза за всички, включително и за търговците в Мека. Дали пък аз да не поговоря с него? Той лесно се пали. Може би ще успея да го успокоя.
— Мисля, че ще е по-добре да го оставиш на мен — отвърнах.
Тъкмо в този миг, Хораций, осъзнах къде е главният проблем и кой е истинският враг на империята.