Всичко това ме изпълва с дълбоко съжаление, но ще се съгласиш, че беше крайно необходимо.
— Почти съм сигурен, че е мъртъв — каза снощи Никомед, докато вечеряхме заедно. — Това е много прискърбно, Корбуло. Той беше интересен човек.
— Велик мъж по свой начин. Ако беше жив, сигурно би променил света.
— Силно се съмнявам — заяви Никомед с обичайния за гърците скептицизъм. — Но не ни е съдено да разберем.
— Така е — съгласих се и вдигнах чашата си. — Да пием за горкия Махмуд!
— Нека да е за Махмуд.
Ето това е цялата тъжна история. Иди при императора, Хораций. Разкажи му какво съм направил. Опиши го с всичките му последици за империята. Напомни му за Анибал, за Атила, за Верцингеторикс и всички наши големи врагове от миналото и му кажи, че навреме съм премахнал една заплаха за Рим, далеч по-страшна от всички досегашни. Накарай го да разбере, ако си в състояние, колко важно е стореното от мен.
Кажи му, Хораций. Кажи му, че съм спасил света от поробване, че съм направил за него нещо, което никой друг не е правил и не би могъл, защото кой е способен да прозре в бъдещето като мен?
И най-важното — кажи му да ме върне у дома. Достатъчно дълго се мъчих сред пясъците на Арабия. Моята работа е свършена. Моля за опрощение и избавление — от ужасяващата пустиня, от адската жега, от самотата. Това не е място за един герой на империята.
1861 O.P.: ВТОРАТА ВЪЛНА
Те бяха втората вълна на нашествието. Първата беше изчезнала като вода в пясъците. Но сега император Сатурнин беше пратил още една флота в Новия свят, далеч по-голяма от първата, и ако се наложеше, щеше да има и други.
— Ще връхлитаме бреговете им като океана и накрая ще ги покорим! — Това беше заявил императорът преди пет години, когато вестта за катастрофата стигна до столицата. — Защото Рим също е океан — безкраен, неизтощим, непобедим. Те няма да устоят на нашата мощ.
Тит Ливий Друз беше до баща си в Сената, когато императорът произнесе речта си. Тогава беше на осемнайсет — млад римлянин от благородно потекло, още неоткрил своя път в живота. Думите на императора го разтърсиха до дъното на душата му. Един далечен нов свят чакаше да бъде завоюван — цели неизследвани континенти далеч отвъд Херкулесовите стълбове, преливащ от съкровищата на загадъчни хора с медна кожа! А тук, пред Сената, се извисяваше гордата фигура на императора, великолепен в пурпурните си одежди, призоваващ с приказно богатия си глас храбрите мъже да пренесат орлите на римските легиони до тези чужди владения.
Ето ме, мислеше младият Друз, съсредоточил всяка частица на волята си върху високото чело на императора. Аз ще го направя! Аз съм този мъж! Аз ще завоювам Мексико за теб!
Ала сега, пет години по-късно, императорът, верен на думата си както винаги, пращаше втора експедиция до Новия свят. И Друз, който вече не беше възторженото момче, бленуващо да завоюва нови светове, а опитен войник, започващ да мисли за женитба и почивка в някое тихо провинциално имение, получи предложение да бъде един от командирите, оглавяващи експедицията. Той прие, но далеч не толкова ентусиазирано, колкото можеше да се очаква. Още не беше забравил съдбата на първата експедиция. Сега, докато се вглеждаше в мрака в загадъчните брегове отпред, Друз се питаше дали не му е писано и той да остави костите си в тази непозната и вероятно враждебна земя, както много други храбри римляни преди него.
Беше малко след разсъмване на третия ден от новата 1861 година. У дома януари беше най-студеният месец на годината, а тук духаше сух горещ бриз. В родината му по това време дори вятърът от Африка не беше толкова топъл.
Първите бледорозови отблясъци на зората изпъстряха небето. В отдръпващия се мрак смътно се мержелееха очертанията на скалист негостоприемен бряг, увенчан в най-високата си част от масивна бяла сграда, изумително висока и с чудата четвъртита форма. Отвъд се простираше равна местност, толкова гъсто обрасла с гора, че не позволяваше да се забележат каквито и да било признаци на човешко присъствие.
— Какво мислиш за това, Тит? — попита Марк Юниан, който тихо се беше приближил до него.
Беше две години по-възрастен, бивш роб на семейството му, сега освободен. Свободен или не, Марк беше решил да го последва в Новия свят. Двамата бяха израснали заедно. Макар единият да беше римски благородник от древна фамилия, а другият — потомък на много поколения роби, те бяха като братя. Не че някой би ги помислил за братя — Друз беше висок и блед, с гладка права коса, аристократични черти и изискана реч, докато Марк Юниан беше нисък, плещест и мургав, с широк нос и гъста къдрава коса, а в говора и държанието му нямаше и следа от аристократизъм. Те обаче не позволиха между тях да изникне преграда — един за друг двамата си оставаха Тит и Марк, Марк и Тит, приятели, другари, почти братя във всичко, освен в едно.