Друз се насили да прогони тези изменнически мисли от главата си. Величието на Рим не знаеше прегради, нито граници, каквато и да беше политиката на Адриан. Боговете бяха отредили римляните да владеят света. Точно така се казваше и в първата книга на великата поема на Вергилий, която всяко момче знаеше — владения без край. Император Сатурнин беше постановил тази земя да бъде римска, а Друз беше пратен тук да помогне тя да бъде покорена в името на Рим — и така щеше да бъде.
Докато флотата се придвижваше на юг до място, което нямаше да се вижда от онзи огромен храм на хълма, вече беше съмнало. В сивата светлина на утрото по-ясно се открояваха начупената линия на брега, скалите, пясъчните ивици и гъстите гори. Сега Друз успя да разпознае, че дърветата са палми, но извитите назъбени листа им придаваха съвсем различен вид от тези по Средиземноморието. Тук също нямаше следи от човешко присъствие.
Слизането на брега се оказа сложна работа. Морето тук беше плитко, а корабите бяха големи, специално конструирани за дълго пътешествие. Не можеха да пуснат котва близо до брега, затова се наложи хората да скачат във водата — за щастие доста топла — и с плуване да стигнат до сушата, натоварени с цялото си снаряжение. Трима бяха повлечени от течението на юг, а двама потънаха и повече не се показаха. Това поохлади ентусиазма на останалите, но самият Друз скочи и загреба към брега, давайки пример на войниците.
Плажът беше призрачно бял, сякаш посипан със смлени на прах кости. Ситният пясък скърцаше под краката им. Друз зарови ходила в него, наслаждавайки се на особеното усещане, после заби дълбоко в пясъка офицерския си жезъл и си каза, че с този символичен жест влиза във владение на тази земя в името на Вечния Рим.
Измина около час, докато войниците слязат на брега и се разположат на тясната пясъчна ивица между океана и стената от палми. През цялото време Друз беше като на тръни. Спомняше си разказите на оцелелите от първата експедиция за мексиканските стрели, посипали се сякаш от въздуха върху нищо неподозиращите войници и улучващи най-уязвимите места. Но този ден нищо подобно не се случи. Той нареди на хората си да секат дървета и да правят салове, с които да превозят другарите си и останалите на кораба провизии и снаряжение. Тук щяха да се разположат на лагер. Другите командири правеха същото. Флотата, пуснала котва в залива, представляваше внушителна гледка — солидни тежки корпуси, стройни мачти, големи квадратни платна, грейнали с цветовете на империята.
В ярката светлина на новия ден и последните съмнения на Друз се изпариха.
— Дойдохме — каза той на Марк Юниан. — Скоро ще видим къде сме попаднали. И накрая ще победим.
— Трябва да запишеш тези думи. Един ден учениците ще ги цитират.
— Е, боя се, че някой беше казал нещо подобно преди мен — поклати глава Друз.
Севернякът, заразил император Сатурнин с фантазиите за нови завоевания, беше някой си Харалд, огромен жълтокос гигант, който служеше в зимния дворец на императора в Галия. Той разправяше безумни истории за златни царства отвъд морето и твърдеше, че е виждал поне едно от тях със собствените си очи.
Северняците бяха свирепи воини, които често можеха да се срещнат и в двете половини на империята. Много от тях отиваха в Константинопол, на техния език го наричаха Миклагард — „могъщия град“. Вече няколко века източните императори поддържаха елитен корпус от такива мъже — наричаха себе си варяги, „мъже на честта“ — като телохранители. Те често се появяваха и в западната столица, която също наричаха Миклагард. И тъй като напомняха на римляните за отколешните им врагове — готите, с които бяха близки роднини, западните императори никога не наемаха варяжка гвардия. Но беше интересно да се чуят историите, разказвани от тези опитни пътешественици.
Родината на жителите на севера се наричаше Скандия. Разделяха се на три големи племена в зависимост от това дали живееха в Свеа, Норвегия или Дания. Но всички говореха горе-долу един и същ грубоват език и бяха едри, буйни хора — както мъжете, така и жените, находчиви, отмъстителни и безжалостни. Всеки от тях носеше постоянно два или дори три вида оръжие и при най-малката обида веднага се хващаше за меча, ножа или бойната секира. Малките им, но яки кораби безстрашно кръстосваха полузамръзналите северни морета и ги отнасяха до такива отдалечени места, каквито римляните не бяха и сънували. Норвежките търговци пристигаха от тези земи на вечния лед с товари от кост, кожи, тюленова и китова мас и купища други стоки, така желани на европейските и византийските тържища.