Друз не вярваше на ушите си. Гневът се надигна у него като фонтан и той едва се сдържа да не удари човека. Нямаше смисъл да си излива гнева върху друг, когато единственият виновен беше Марк. Той не му беше нареждал да върви на разузнаване, а само да подбере хората. С недовършения вал беше неблагоразумно да се пращат съгледвачи. Последното, което искаше Друз, беше преждевременно да привлече вниманието на местните, а това лесно можеше да стане, ако разузнавачите се натъкнеха на някое от селата им. Пък и във всички случаи нямаше намерение да праща Юниан с отряда. Можеше Да си позволи да изгуби съгледвачите, но не и Марк.
Трябваше да го предвиди. Тъй като сега беше свободен, Марк постоянно се опитваше да демонстрира гражданска доблест. Неведнъж вече се беше излагал излишно на опасност, докато двамата с Друз служеха като граничен патрул в Африка. Понякога рискът беше неизбежен — самият Друз тази нощ беше рискувал, обхождайки хората си. Но имаше разумен, оправдан риск, имаше и сляпо, безсмислено кокетиране с опасността. Мисълта, че Марк преднамерено не го е разбрал, за да поведе отряда от съгледвачи, беше вбесяваща.
Но вече нищо не можеше да се направи. Щеше да се разправя с Марк, когато групата се върнеше, и да му забрани да се излага на опасност.
Проблемът бе, че денят преваляше, залезът бързо премина в мрак, а съгледвачите не се връщаха.
Друз не беше поръчал на Марк колко време да продължи експедицията, но и през ум не му беше минавало, че отрядът може да не се прибере вечерта. Само Юпитер обаче знаеше какво си е наумил Юниан. Може би намерението му беше да търсят, докато не открият нещо, което си струва да бъде открито.
На сутринта още ги нямаше. По обяд, дълбоко обезпокоен и изпълнен с лоши предчувствия, Друз прати втора група съгледвачи да търсят първата с изричната заповед да не остават извън лагера след падането на нощта. Те обаче се върнаха след по-малко от три часа. В мига, в който видя лицето на водача им, тракиеца Руфус Трог, Друз вече знаеше, че се е случило нещо неприятно.
— Заловили са ги, командире — без предисловие заяви Трог.
Друз с усилие се овладя, за да не издаде тревогата си.
— Къде? Кой?
Тракиецът разказа бързо и стегнато какво бяха открили. На около хиляда крачки на запад и двеста на север се натъкнали на следи от борба — счупени клонки, утъпкана земя, паднала кания, копие, сандал. Следите продължавали още стотина крачки на запад, после гората ставала непроходима и всяка следа от човешко присъствие се губела, сякаш нападателите, връхлетели изневиделица и пленили съгледваческата група, се стопили във въздуха заедно с пленниците си.
— Не намерихте ли тела?
— Не, командире. Нямаше и следи от кръв.
— Е, и на това сме благодарни — каза Друз.
Но положението никак не беше розово. Само за два дни на брега вече беше загубил половин дузина от хората си, в това число и най-добрия си приятел. Може би тъкмо в този момент местните ги измъчваха, ако не и по-лошо. На всичкото отгоре недвусмислено беше показал на жителите на тази земя, че отново армия от нашественици е посетила страната им. Разбира се, те рано или късно щяха да разберат, но Друз не искаше да знаят къде са се разположили на лагер, преди да са готови укрепленията, военните машини и всичко останало.
Сега всеки момент можеше да се очаква нападение, без хората му да са подготвени за това. Каква красота! Името на Тит Ливий Друз щеше да се предава от поколение на поколение, защото е обрекъл на гибел втората експедиция по същия начин, по който се беше провалила и първата!
Друз разбираше, че е редно да докладва за случилото се на Луций Емилий Капито. Командирите трябваше да са информирани за подобни неща. Мисълта, че ще се наложи да признае публично глупостта си, го изпълваше с гняв, макар че глупакът всъщност не беше той, а Марк Юниан. Отговорността обаче беше негова. Той написа кратко писмо до консула, в което му съобщаваше, че е пратил съгледвачески отряд на разузнаване и хората му очевидно са били пленени от неприятеля. И толкоз. Никакво извинение, че е пратил разузнавачи, преди лагерът да е напълно укрепен. И случилото се само по себе си беше достатъчно. Нямаше нужда да напомня на Капито какво грубо нарушение на общоприетата тактика е извършил.
Малко преди мръкнало получи отговор от консула. Смразяващо послание, в което Капито му заповядваше да го държи в течение на по-нататъшния развой. Не толкова казаното, а по-скоро премълчаното оставяше впечатлението, че ако местните нападнеха лагера през някой от следващите дни, Друз щеше да бъде оставен да се оправя сам.