Нападение не последва. През целия следващ ден Друз обикаляше неуморно лагера и пришпорваше инженерния отряд да бърза с укрепленията. Когато ловците тръгнеха за сърни, диви прасета или птици, с тях тръгваха три пъти повече войници от обичайното и той не можеше да си намери място, докато не се върнеха. По някое време прати отново съгледвачи, предвождани от Руфус Трог, да проучат района, където бяха заловени Марк и другарите му, и да потърсят нови следи. Ала Трог и този път се върна, без да донесе някакви полезни сведения.
Тази нощ Друз спа лошо, измъчван от комарите, от несекващите крясъци откъм джунглата и горещата влага, която го обгръщаше като напоена с вода вълна. На едно дърво наблизо запя птица и дълбокият й трепетен глас му прозвуча като погребална песен. Съдбата на Марк не му даваше мира. Убеждаваше се, че не са го убили, защото ако имаха такова намерение, щяха да го сторят още на мястото на засадата. Не, бяха го пленили, за да го разпитват. Но тогава…
Най-сетне настъпи утрото. Друз излезе от палатката и видя откъм брега да се приближават стражите.
Марк Юниан беше с тях, изнурен и парцалив, а след него се тътреха още няколко души в същия плачевен вид — очевидно съгледвачите, с които беше тръгнал на разузнаване в гората.
Друз потисна гнева си. Имаше достатъчно време да ругае Марк по-късно. Пък и облекчението, че го вижда жив, измести всичко останало.
Той прегърна сърдечно Юниан и се отдръпна да го огледа. Нямаше никакви следи от нараняване.
— Е, Марк? Не очаквах, че няма да се приберете цяла нощ.
— Нито пък аз. Щяхме само малко да се поослушаме и да се върнем, поне така си го представях. Но едва бяхме излезли от лагера и те се стовариха отгоре ни от дърветата. Опитахме се да се съпротивяваме, но сигурно бяха стотина. Много бързо се справиха с нас. Овързаха ни с копринени въжета — поне така ги усетих, но може да беше и нещо друго — и ни понесоха през гората. Градът им е на по-малко от час път оттук.
— Градът ли? В този пущинак — град?
— Точно така, град. Другояче не мога да го нарека. Не знам колко е голям, но със сигурност никак не е малък, поне колкото Неапол ще да е. Ако не и колкото Рим.
Гората била изсечена на огромна площ. Имало огромни площади и блестящи храмове, и дворци от бял камък, по-големи дори от Капитолия, пирамиди със стотици стъпала, водещи към светилищата на върха им, широки стъпаловидни улици от същия издялан бял камък с внушителни статуи на ужасяващи богове и чудовища по цялото им протежение и какво ли още не. Населението на града било огромно, а богатствата му — несметни. Дори обикновените хора, макар да били облечени с прости памучни туники, имали благоденстващ вид. Величествените жреци и благородници, които се разхождали свободно сред простия народ, били ослепителни във великолепието си. Юниан нямаше думи да ги опише. Били облечени в тигрови кожи и наметки от зелени и червени пера, а на главите си носели високи корони от още по-ярки пера. На ушите си имали обици от гладки зелени камъни, огърлици от същите камъни висели на шиите им, а на кръста, китките и глезените носели масивни златни гривни. Златото било навсякъде. За тези хора то било като медта и калая за римляните. Не можеш да избягаш от него — злато, злато, злато!
— Най-напред ни нахраниха, после ни отведоха при царя си — разказваше Юниан. — Той ни наля със собствените си ръце някакво питие в зелени чаши от същия гладък камък, от който правят накитите си. Беше силно и с вкус на мед и билки, малко странно, но приятно за пиене, а когато се почерпихме, попита за имената ни и с каква цел сме дошли…
— Попитал ви е, Марк, така ли? И вие го разбрахте? Как е възможно?
— Той говореше латински — отвърна Марк, сякаш това се разбираше от само себе си. — Не много добре, естествено, но какво ли да очакваме от един скандинавец? Всъщност може да се каже, че латинският му е много лош. Но той го говореше достатъчно добре да го разберем. Естествено не му казах направо, че съм съгледвач на армия от нашественици, но то и така беше ясно…
— Чакай, чакай малко! — прекъсна го Друз. — Сигурно не съм те разбрал добре. Според теб царят на тези хора е норвежец?
— Как, не ти ли казах? — засмя се Юниан. — Да, скандинавец е! Името му е Олав Датчанина, един от онези, които преди време дошли от Виниландия с Харалд Свеона, и оттогава живее тук. Местните гледат на него почти като на бог. Той седи на блестящ трон, със скиптър от зелен камък в ръка и куп златни верижки на шията, а короната от пера на главата му е половин човешки бой висока. Всеки път, когато стане и тръгне, те посипват пред него цветни листа, лягат ничком и закриват очите си с ръце, та да не ги ослепи блясъкът му, и…