— Царят им е скандинавец! — изумен повтори Друз.
— Огромен тромав северняк с черна брада и очи като на дявол — кимна Юниан. — И иска веднага да те види. „Прати ми вашия генерал — така каза. — Трябва да говоря с него. Доведи ми го утре сутрин. И да няма никакви войници с него. Генералът трябва да дойде сам.“ На мен ми каза, че ми разрешава да те придружа до онова място в гората, където ни заловиха, но там трябва да те оставя сам да чакаш хората му да те отведат при него. И уверявам те — и през ум не ми мина да споря.
Всичко това определено надхвърляше пълномощията на Друз. Той нямаше друг избор, освен да тръгне на юг лично и да докладва за случилото се на консула Луций Емилий Капито.
Първото, което с удоволствие забеляза, беше, че лагерът на Капито далеч отстъпва на неговия. Но поне шатрата на консула беше опъната — както се очакваше, размерите й бяха внушителни, — а самият Капито седеше на писалището си, заобиколен от цял полк писари, и преглеждаше купищата книжа пред себе си.
Той вдигна поглед и погледна кисело Друз, сякаш появата на легионния легат на северния лагер беше просто досадно прекъсване, което отвличаше вниманието му от далеч по-важната задача да прегледа описа на инвентара. Двамата открай време не се обичаха особено. Капито, петдесетгодишен мъж с грубовато лице и масивна челюст, навремето изглежда беше водил тежки словесни битки в Сената с бащата на Друз по повод някои военни назначения — синът не знаеше подробности и не искаше да знае — и не криеше раздразнението си, че са му натрапили младия Друз на такава висока длъжност в командването.
— Проблем ли има? — попита консулът.
— Така ми се струва, консуле.
Той изложи положението по възможно най-сбития начин — завръщането на пленените съгледвачи здрави и невредими, стряскащата близост на голям град с неизвестно как попадналия там скандинавски цар и молбата Друз да иде там сам като пратеник при същия този цар.
Капито като че беше забравил за изчезналите съгледвачи. Личеше как се рови в паметта си, сякаш ставаше дума за някакъв епизод от времето на Луций Агрипа. Най-сетне впери леден поглед в лицето на Друз и изрече:
— Е? И какво смяташ да правиш?
— Мисля да ида.
— Мислиш? А да виждаш някакъв друг избор? По някакво чудо този човек е успял да стане цар на меднокожите варвари, само боговете знаят как, и вика на разговор римски офицер, може би за да му предложи договор, който ще постави целия му народ под властта на негово императорско величество, каквото е било първоначалното намерение на северняците, ако не си забравил — и този офицер се колебае?!
— А ако този северняк има недотам приятелски намерения, консуле? Ще ти напомня, че иска да ида сам, без охрана…
— Като посланик. Дори един северняк не би посегнал с лека ръка на живота на пратеник, Друзе. Но ако все пак го направи, ще се погрижа да бъдеш отмъстен както подобава. Имаш думата ми. Срещу всяка капка от твоята кръв ще текат реки от тяхната.
Консулът Луций Емилий Капито удостои Друз със смразяващата усмивка на василиск и се върна към описите и отчетите.
Друз стигна лагера си доста след смрачаване. В гората ехтяха познатите вече крясъци, а над главата му прелитаха тайнствените летящи създания. Комарите се бяха събудили и търсеха нощната си плячка. Той обаче беше прекарал вече четири нощи тук и започваше да свиква, за своя изненада тази нощ спа спокойно, а на сутринта беше готов да поеме към града на меднокожите хора.
— Нищо няма да ти стори — мрачно го увери Марк Юниан, когато стигнаха мястото, където трябваше да се разделят. — Сигурен съм. — Тонът му обаче не беше дотам убедителен. — Северняците може да се трепят помежду си, но никога не биха вдигнали ръка на римски офицер.
— И аз мисля, че няма да го направи, но все пак благодаря ти, че се опитваш да ми вдъхнеш кураж. Това ли е мястото?
— Това е, Тите…
Друз посочи към лагера.
— Върви, Марк. Да не правим драма. Ще поговоря с този Олав, ще разбера как стоят работите тук и довечера ще съм в лагера, вече ще имам представа как трябва да се действа нататък. Хайде, Марк, тръгвай!
Юниан бързо го прегърна, усмихна се неуверено и си тръгна. Друз се облегна на грапавия ствол на една палма и зачака дивите си водачи.
Измина може би час. Слънцето едва беше изгряло, а жегата вече беше непоносима. Щом зимата е такава, мислеше си Друз, как ли бихме преживели лятото? Беше се облякъл в парадните доспехи, с тежки наколенници, плетена ризница и шлем с гребен, с плащ на легат и къс параден меч. Искаше да демонстрира цялото римско величие, което му беше по силите, пред краля-варварин на този варварски народ. Ала жегата беше непоносима и той се потеше, сякаш беше в баня. Едно-две насекоми успяха да се промушат под бронята му и досадното гъделичкане по гърба започваше да го изнервя. Вече му прилошаваше, когато от гъсталака пред него безшумно изникна колона от петима или шестима мъже.