Всичките бяха голи до кръста, мургави, с тънки стиснати устни, носове като ятагани и странни полегати чела. Бяха учудващо ниски, не по-високи от дребна жена, но достойнството и гордата осанка ги правеха да изглеждат по-едри. На главите си имаха високи диадеми от щръкнали зелени и жълти пера. Трима бяха въоръжени с копия, а останалите носеха зловещи на вид мечове от тъмен, наподобяващ стъкло камък, с назъбени като пила острия.
Дали бяха негови водачи или палачи?
Друз остана неподвижен, докато ги чакаше да се приближат. Мигът беше зареден с напрежение. Не че се боеше за себе си, не. И в този миг помнеше, че дължи на боговете една смърт и рано или късно ще плати дълга си. Ала не искаше тази смърт да бъде позорна и глупава — например да пристъпи с широко отворени очи към смъртоносния враг. В мигове на опасност всеки път се молеше, ако часът на смъртта му е дошъл, поне тя да донесе някаква полза за империята. А каква е ползата да умреш глупаво?
Ала тези мъже не идеха да го убият. Приближиха се до него и застанаха от двете му страни — трима отпред и трима отзад, — изучавайки го с очи, тъмни като нощта и напълно безизразни. Най-сетне един от тях даде знак с върховете на пръстите си и мъжете го поведоха към гората.
До пладне имаше още много време, когато стигнаха града. Марк Юниан не беше преувеличил великолепието му. Друз беше израсъл в Рим и цял живот беше живял с мисълта, че няма по-величествен и прекрасен град. Дори и източният Константинопол не би могъл да се сравни с вечния Рим, поне така беше чувал. Ала този тук беше не по-малко внушителен, макар и по свой начин. А може би дори не беше столица на този народ! За кой ли път Друз се усъмни, че завоюването на Новия свят ще бъде проста работа.
Намираха се на площад с невиждани размери. От двете му страни се издигаха огромни каменни сгради, някои четвъртити, други с форма на пирамида, но всичките непривични на вид и неописуемо величествени. Имаше нещо странно в тях и скоро Друз осъзна какво е — никъде не се виждаха арки. Изглежда тези хора не признаваха сводовете. Независимо от това сградите им бяха просторни и солидни на вид. Фасадите бяха целите в изкусна резба и оцветени с ярки багри. Пред тях се издигаха редици от каменни колони, покрити с изображения на свирепи воини в цялото им варварско великолепие, като нито едно не се повтаряше. Колоните също бяха боядисани в пъстри цветове — червени, сини, зелени, жълти, кафяви. В самия център на площада се извисяваше каменен олтар със статуя на двуглав тигър отгоре. От двете му страни бяха разположени фигурите на полулегнали мъже със свити колене и извърнати на една страна глави — очевидно някакви божества, тъй като на коремите им имаше каменни дискове, отрупани с приношения от плодове и зърно.
Наоколо гъмжеше от народ, точно както беше казал Марк — обикновени хора в прости къси туники, благородници с великолепни диадеми и одежди, всичките пеша, сякаш тук не познаваха нито каруцата, нито носилката. Никъде не се виждаше кон. Ако трябваше да се носи нещо, носачът беше човек, колкото и тежък да бе товарът. Изглежда в този Нов свят нямаше ездитни и товарни животни.
Като че никой не обръщаше внимание на Друз, докато се движеше през тълпата.
Стражите му го отведоха до една пирамида с плосък покрив в дъното на площада, после поеха по безбройните каменни стъпала към светилището на върха, пред което се извисяваше висока колонада.
Олав Датчанина ги чакаше там, седнал на трон и със скиптър от зелен камък в ръка. От двете му страни бяха застанали двама богато облечени мъже от местните, вероятно висши жреци. Когато Друз се приближи, севернякът се изправи и протегна с тържествен жест скиптъра си към него.
Беше толкова величествена гледка, че коленете на Друз омекнаха. Дори самият император на Рим, Август Сатурнин Цезар, не беше събуждал у него подобно благоговение. Сатурнин, с когото Друз се беше срещал неведнъж очи в очи, беше висок, властен и величествен, една наистина царствена фигура. Ала при все това той си оставаше просто човек в пурпурна роба. А Олав, този скандинавски цар на Юкатан, приличаше… на какво? На бог? На демон? Не човек от плът и кръв, а някакво страховито, фантастично, почти нереално същество.
Дори одеянията му всяваха ужас — тигровата кожа около кръста му, огърлицата от мечи зъби и масивни зелени камъни на голите му гърди, широките златни гривни, тежките обици, великолепната корона от ярки пера и искрящи скъпоценни камъни. Ала тези украшения, колкото и кошмарни да бяха, създаваха само част от демоничния ефект. Самият човек правеше останалото. Олав беше най-високият мъж, когото Друз беше виждал, поне половин глава над него, макар самият той да беше висок. Тялото му беше като масивна колона, широко в плещите и с могъщ гръден кош, а лицето…