Какво лице! С квадратна челюст, едра издадена брадичка и тъмни пламтящи очи, раздалечени и хлътнали дълбоко в орбитите, а устата наподобяваше хищната паст на диво животно. Макар повечето му сънародници да бяха светлокоси и червенолики, косата на Олав беше черна и буйна като грива, а гъста рошава брада покриваше бузите и част от гърлото му. Това беше лице на звяр в човешки облик, жесток, неумолим, безжалостен — ала в очите му светеше човешки ум.
Описанието на Марк не беше подготвило Друз за онова, което виждаше пред себе си. Той се запита дали от него не се очаква да падне на колене или нещо от този род. Всъщност нямаше значение — така или иначе нямаше да го направи. Ала пред подобен човек това като че би било най-уместно.
Олав се приближи, докато се озова почти лице в лице с него, и изрече на лошия си, но разбираем латински:
— Ти ли си генералът? Как ти е името? А рангът?
— Името ми е Тит Ливий Друз и съм син на сенатора Луций Ливий Друз. Назначен съм за легионен легат лично от император Сатурнин Август.
Скандинавецът издаде нисък ръмжащ звук, сякаш да покаже, че е чул, но не е впечатлен.
— Аз съм Олав Датчанина и съм цар на тази страна.
Олав посочи човека от лявата си страна — намръщен мъж с орлов нос, облечен почти толкова пищно, колкото и самият той.
— Това е На Поот Уук, жрецът на бог Чак-Моол. А този е Хунак Сеел Кауич, повелителят на свещения огън.
Друз кимна първо към единия, после към другия. На Поот Уук. Хунак Сеел Кауич. Бог Чак-Моол. Това не бяха имена, а просто звуци.
По знак на скандинавеца жрецът на Чак-Моол донесе чаша от онзи гладък зелен камък, който тук изглежда беше на голяма почит, и повелителят на свещения огън я напълни със същата сладка течност, за която му беше разказал Марк. Друз отпи предпазливо. Питието беше и сладко, и ароматно и той реши, че ако пийне повечко, главата му може да се замае. Отпи само няколко малки глътки от учтивост и вдигна глава. Жрецът с жест му посочи да пие още. Друз си даде вид, че го прави, после му върна чашата.
Севернякът се върна на трона си и даде знак да донесат и на него от меденото вино, изпи го на един дъх и, вперил свирепия си поглед в лицето на Друз, внезапно се впусна да разказва историята на приключенията си в Новия свят. Не беше лесно да се проследи всичко, тъй като латинският му беше далеч от съвършенството, пък и очевидно не беше говорил от години, но Друз успя някак да сглоби историята или поне най-важното от нея.
След като Харалд и другарите му го оставили на Юкатан и отплавали за Европа, за да отнесат вестта за Новия свят на императора, Олав много бързо си спечелил влияние сред хората в тази страна, които наричаше май. Друз не би могъл да каже дали това е името, с което те се наричаха, или е измислица на Олав, но беше почти сигурен, че няма нищо общо с названието на латинския месец. Не стана ясно и какво се е случило с другите скандинавци, останали в Новия свят с Олав, но Друз мъдро се въздържа от въпроси — достатъчно добре познаваше тази скандалджийска, свирепа раса. Затвори седмина от тях в една стая и на сутринта ще са живи само четирима, а единият ще подпали пожар и ще остави другите да изгорят. Другарите на Олав сигурно отдавна бяха мъртви.
Той самият обаче благодарение на силата и на непоклатимата си самоувереност беше успял да стане най-напред военачалник, а после и цар на този народ, почти бог. Това се случило, защото един съседен град решил да започне война срещу неговия скоро след пристигането му. Доколкото можа да схване Друз, тази страна нямаше върховен владетел — всеки град беше независим, макар понякога да се съюзявали срещу общ враг. Майте били свирепи воини, но когато войната избухнала, Олав обучил мъжете в града да се бият по начин, който не били и сънували, един вид съчетание от римска дисциплина и северняшка бруталност. Под негово предводителство те станали непобедими. Град след град падали пред армиите на Олав. За пръв път в историята на майте Юкатан се обединил в нещо като империя.
От чутото Друз остана с впечатлението, че Олав е успял да влезе в досег и с други царства в Новия свят — едно на запад в Мексико и друго на юг, което наричаше Перу. Дали беше стигнал лично до тези далечни земи или беше пратил посланици? Трудно беше да се каже, но изглежда хората в тези царства знаеха за бледоликия чернобрад чужденец, обединил враждуващите градове на Юкатан в империя.