Тъкмо с войските на тази империя се сблъскали легионите на първата експедиция и били пометени.
— Всички загинаха — завърши Олав, — освен няколкото души, които оставих да избягат, за да разкажат историята. Същото ще се случи и на тебе и хората ти. Събирай си багажа, римлянино. Върви си у дома, докато още можеш.
Пламтящите му очи изразяваха неописуемо презрение.
— Спасявайте се — повтори той. — Вървете си.
— Изключено — поклати глава Друз. — Ние сме римляни.
— Тогава ще има война. И ще бъдете унищожени.
— Аз служа на император Сатурнин. Той вече е заявил правата си върху тези земи.
Олав се изсмя демонично.
— Твоят император със същия успех може да заяви правата си върху Луната, приятелю! И даже ще му е по-лесно да я превземе, бъди сигурен! Тази земя е моя.
— Твоя?
— Моя. Спечелена с пот и кръв, да, с кръв. Тук аз съм господар. Аз съм цар, дори бог. Те гледат на мен като на Один, Тор и Фрей, взети заедно. Вие бихте казали Юпитер, Марс и Аполон — поясни той, улавяйки недоумяващия поглед на Друз. — Аз съм Олав. Тук аз царувам! Събирай си войската и се махай! — Олав плю. — Римляни!
— Какво представлява армията им? — попита консулът Луций Емилий Капито.
— Не видях армия. Видях град, селяни, зидари, тъкачи, златари, жреци, благородници — отвърна Друз. — И Датчанина.
— А, да, Датчанина! Варварин, и то от най-свирепите! Ние ще отнесем кожата му у дома и ще я окачим на стълб пред Капитолия, както се окачва кожа на див звяр. А как мислиш, къде е армията им? Не забеляза ли казарми, полигони?
— Бях в сърцето на един оживен град — обясни Друз. — Видях храмове и дворци, може би и магазини. В Рим някой виждал ли е казарми насред Форума?
— Те са просто едни диваци, които се сражават с лъкове и копия — заяви Капито. — По всичко личи, че нямат дори кавалерия. Не познават арбалетите и катапултите. Ще ги пометем за три дни.
— Да. Може би.
Нямаше смисъл да спори. По-възрастният мъж носеше отговорността за действията на армията. Той самият беше негов подчинен. А армиите на Рим вече тринайсет века продължаваха своя победен ход по света, без да срещнат съперник, способен да им се противопостави. Анибал и неговите картагенци, неистовите галски воини, дивите британци, готите, хуните, вандалите, персите, неукротимите тевтонци — всички те бяха отправяли предизвикателство към Рим и бяха пометени.
Е, имаше и поражения. Анибал се беше опитал да създава проблеми, слизайки със слоновете си от планините. Вар беше изгубил трите си легиона в тевтонските гори. Само преди пет-шест години армията на Валерий Гаргилий Марций беше разбита точно тук, в Юкатан. Но да изгубиш отделна битка беше нещо нормално. А като цяло съдбата на Рим беше да владее света. Как го беше казал Вергилий? „За римляните няма граници в пространството и времето.“
Ала Вергилий не беше поглеждал в очите на Олав Датчанина, нито на консула Луций Емилий Капито. За разлика от Друз, който се чудеше как седемте легиона на втората експедиция ще се бият срещу армията на брадатия бял бог на майте. Седем легиона — това правеше към четиридесет хиляди души. Срещу неизвестно колко май, може би милиони, жените им, боговете им… Римляните се бяха сражавали и преди срещу далеч по-многоброен противник и бяха побеждавали. Но не толкова далеч от дома и не срещу Олав Датчанина.
Планът на Капито беше да нанесе незабавен удар срещу най-близкия град. Римските катапулти и тарани бързо щяха да разклатят стените, които не изглеждаха толкова яки, колкото на римските градове. Странно беше, че тези хора не изграждат по-яки укрепления, когато от всички страни ги заобикаляха врагове. Но пък и враговете сигурно не познаваха катапултите и тараните.
След като пробиеха стената, конницата щеше да нахлуе на централния площад и да всее ужас сред населението, което никога не беше виждало коне и щеше да ги помисли за чудовища. После пехотата щеше да нападне от всички страни, да опустоши храмовете и да изколи жреците, но най-вече да залови и да убие Олав Датчанина. Никакъв плен и тържествено отвеждане в Рим, беше изричната заповед на Капито. Не, трябваше да го намерят, да го убият и така да обезглавят империята на майте с един удар. Стореха ли това, цялата политическа структура щеше да рухне. Съюзът на градовете щеше да се разпадне и римляните щяха да ги превземат един по един. Без Олав и дисциплината армията им щеше да се скапе и те отново ще се превърнат в шайка безпомощни диваци, тръгнали със смешните си оръжия срещу железните римски легиони.