На третия ден дойде първото нападение на майте — дъжд от стрели, които се посипаха върху тях сякаш от въздуха. Никъде не се виждаха стрелци — сигурно бяха доста навътре в гората и пращаха стрелите си напосоки, но лъковете им очевидно бяха изумително мощни. Стрелите бяха стотици и хиляди и макар да биеха безцелно, още в първите мигове загинаха петдесетина души. Друз нареди пет отделения бронирани пехотинци под командването на Марк Юниан да навлязат в гората, за да потърсят скритите стрелци, но от тях нямаше и помен.
На следващия ден в залива се появи кораб с флага на Луций Емилий Капито, а след него и още три. Друз лично се качи в една лодка, за да посрещне консула. Видът на Капито беше по-мрачен отвсякога. Разбра се, че лагерът му е напълно разрушен. Беше изгубил близо половината от хората си и цялата си екипировка. Това бяха единствените му оцелели кораби. Тъй като не беше успял да се добере до лагера на Мазурий Титан по суша, беше решил да плава на север с надеждата да намери лагера на Друз в по-добро състояние.
Друз нямаше друг избор, освен да предаде командването на Капито, макар че началникът му изглеждаше съвсем зашеметен от случилото се.
— Той не става за нищо! — страстно заяви Марк Юниан, но Друз само вдигна рамене и отказа да спори. Капито беше старшият офицер тук и нямаше какво да се прави.
На другия ден върху тях се посипа нов дъжд от стрели, на следващия се повтори същото. Войската на пришълците стоеше безпомощна сред руините на лагера си, неспособна да се придвижи и петдесет крачки навътре в тази враждебна димяща джунгла и изложена на стихиите, отровните влечуги, глада, болестите, комарите, стрелите. Стрелите! Положението ставаше все по-нетърпимо. Дори на Квинктилий Вар, изгубил трите легиона на Август Цезар, едва ли му е било по-тежко, мислеше си Друз.
А тук легионите бяха седем.
След като се посъветва с Капито, който имаше съвсем болен вид, Друз нареди на брега редица от собствените си стрелци да посрещнат нападението на майте с ответна стрелба напосоки. Тази тактика даде някакъв резултат, макар и малък — след битката в гъсталака бяха открити дузина мъртви май. Всички бяха облечени с нещо като ризници от степан памук. Но при втората атака римляните изгубиха двайсет души, а при третата — още петнайсет. Лагерът беше пълен със змии, които също сееха смърт, а някои от мъжете умираха от ухапванията на отровни насекоми, каквито никой не беше виждал.
Следващият враг беше треската — хората се разболяваха с десетки, храната също не достигаше, защото бурята беше прогонила сърните и прасетата от гората. Марк Юниан дръпна Друз настрана.
— Победени сме, също като първата експедиция. Трябва Да се качим на корабите и да потегляме за дома.
Друз поклати глава, макар да знаеше, че е прав. Заповедта за отстъпление трябваше да дойде от Капито, а консулът беше потънал в някакъв трескав унес.
Така минаваха дните и всеки от тях носеше нови загуби на хора от болести, глад или просто от изтощение, а нападенията на майте още повече влошаваха положението.
— Ние ще пометем стените на този град! — заяви Капито в един от редките си моменти на просветление.
Ала Друз знаеше, че това не може да стане. Най-много да останат в лагера и да го удържат, да търсят храна и вода и да отблъскват непрестанно прииждащите вълни на стрелците.
На двайсет и третия ден от юг се появи група мъже, петдесетина на брой, всичките окъсани и изнемощели. Бяха единствените оцелели от лагера на Мазурий Титан, които с мъка си бяха проправили път през гората, за да търсят другарите си. Самият Титан беше мъртъв, а бурята беше потопила всичките им кораби.
— Трябва да се махаме оттук — каза Друз на Капито, който го гледаше с невиждащ изцъклен поглед. — Нямаме никаква надежда. Стрелците всеки ден ще ни избиват, а ако оцелелите не умрат от треската, Олав Датчанина рано или късно ще прати хората си тук да довършат започнатото.
— Императорът ни прати да превземем тази земя — заяви Капито, надигайки се от леглото си, и се огледа с някакво отчаяно, трескаво оживление. — Нима не сме римляни? Нима ще дръзнем да се върнем при негово императорско величество с жалката история за провала си?
Той се отпусна назад изтощен, като продължаваше да мърмори несвързано, но Друз знаеше, че дългът му повелява да изпълнява докрай волята му на командир.
На двайсет и осмия ден на брега се появи отряд на майте от няколкостотин души, въоръжени с копия. Друз лично поведе контранападението, макар да му беше неимоверно трудно да събере достатъчно хора, годни да се бият. Майте посрещнаха неочаквано умело римските мечове и копия, но в крайна сметка бяха отблъснати с цената на трийсет римски живота. Още няколко такива битки, мислеше си Друз, и с нас е свършено.