Капито умря от треската на следващия ден.
Друз се погрижи за достойно погребение, подобаващо на консул, умрял в служба на империята в далечна земя. Когато последните думи бяха произнесени и последната лопата пясък беше хвърлена върху ковчега, Друз си пое дълбоко дъх и се обърна към лейтенантите си:
— Е, сега вече приключихме тук. Всички на корабите! На корабите!
Този път от над четиридесет хиляди мъже, участвали във втория опит на Рим да завземе Новия свят, се върнаха шест хиляди. Стотици се изгубиха по пътя в морето, включително и корабът под командването на Марк Юниан. За Друз това беше най-тежкият удар — да изгуби Марк в тази идиотска авантюра. Колкото и да се опитваше да погледне на смъртта на приятеля си с безстрастното око на древен римлянин, не му се удаваше да скрие болката и скръбта си. Да, наистина дължеше на боговете една смърт, но не тази на Марк. Друз знаеше, че ще носи в душата си скръбта и вината за тази загуба до гроб.
Тежкото пътуване до дома го беше изтощило напълно. Трябваха му две седмици почивка в семейното имение в Лаций, преди да се възстанови достатъчно, за да се яви пред императора, който го прие в хилядолетната императорска вила на Тибър.
Сатурнин беше видимо остарял от последната им среща. Не беше толкова висок, колкото Друз го помнеше — може би беше започнал да се прегърбва, а в лъскавата му черна коса се беше появило първото сребро. Е, всеки остарява, мислеше си Друз. Ала заедно с блясъка на младостта от императора си беше отишло още нещо. Нямаше го и онова усещане за несъкрушима царствена воля, което будеше благоговение у околните. Може би времето е виновно, мислеше си Друз, а може би споменът за Олав Датчанина — този неукротим мъж с наистина безпределна сила.
Императорът някак разсеяно, почти незаинтересовано поиска да узнае каква е била съдбата на втората експедиция. Друз му изложи събитията сбито, безстрастно, описвайки земята, климата, великолепието на единствения град на майте, който беше видял. После премина към бедствията — жегата, змиите, скорпионите, жилещите мравки, враждебността на местните и най-вече страшната буря. За Олав Датчанина не спомена нито дума. Би било неразумно да натяква на императора, че някакъв див северняк е създал в тези далечни земи империя, способна да се противопостави на Рим — това само би разпалило желанието му да види този човек окован във вериги.
Сатурнин го слушаше все така разсеяно, като от време на време задаваше въпроси, но липсата му на интерес беше очевидна. А Друз се приближаваше към най-трудната част от доклада си — равносметката. Беше настъпил моментът да сподели мислите си за цялото начинание в Новия свят.
Това трябваше да се направи внимателно. Друз знаеше, че на император съвети не се дават — можеш само да намекваш, да внушаваш, да го водиш към заключенията, до които искаш да стигне. И да бъдеш особено предпазлив, когато стигнеш до неизбежния извод, че любимото начинание на императора се е оказало гибелна заблуда и е напълно неосъществимо.
Ето защо той започна отдалеч — заговори за трудностите, с които се бяха сблъскали, за проблемите с превозването на екипировката и провизиите на такова далечно разстояние, за многобройното по негови пресмятания население на Новия свят, за неблагоприятния климат и болестите. Сатурнин като че го слушаше, но някак отдалеч.
Друз реши да прояви известна дързост и му напомни за неговия велик предшественик Адриан, построил същата тази вила, в която се намираха сега — как той в един момент стигнал до неизбежния извод, че Рим не може да праща легионите си до всяка точка на света, че обхватът му си има предели, а някои земи трябва да останат непокорени. Казвайки това, Друз обясни на императора, че отначало не е бил съгласен с виждането на Адриан, ала опитът му в Юкатан напълно е променил мнението му.
Но императорът сякаш беше спрял да го слуша, и то май от доста време. В желанието си да строши тази стъклена преграда между двамата Друз едва не изтърси направо:
— Това е невъзможно начинание, Цезаре, никога няма да успеем. Трябва да се откажем, защото ако продължим, това ще означава гибелта на хиляди от най-добрите ни войници, хвърлени на вятъра пари и прекършен боен дух.
Ала още преди да го изрече, чу как Сатурнин промълви, сякаш беше изпаднал в транс прорицател:
— Рим е океан, Друзе, безкраен и неизчерпаем. Ще връхлитаме бреговете им като океан.
И Друз с ужас осъзна, че императорът вече замисля следващата експедиция.