1951 О.Р.: В ОЧАКВАНЕ НА КРАЯ
По-грозният от двамата преторианци, плосколик и недодялан, с късо подстригана червена коса и широки славянски скули, подметна:
— Императорът те вика, Антипатере. Имал някаква работа за теб.
— Нещо за превеждане — допълни другият, къдрав светлокос гал. — Последното любовно писъмце от нашите приятели гърците, предполагам. Или ще иска ти да им пишеш.
Той смигна кокетно и му хвърли един от ония погледи, които минаваха за съблазнителни. Всички преторианци бяха убедени, че Антипатер е от „ония“, може би заради пригладения му левантински вид, а вероятно просто защото говореше добре гръцки. Само че грешаха. Той беше мургав тъмнокос мъж с тесни бедра и котешка походка. Видът му беше източен, спор нямаше, но заслугата беше изцяло на сирийските му предци. Добрият му гръцки беше просто изискване на професията, а не показател за сексуалните му влечения. Той беше римлянин поне колкото тях. А що се отнася до предпочитанието му към жените, достатъчно беше да попитат Юстина Ботаниатес, която съвсем не беше единствената.
— Къде е сега негово величество? — хладно попита Антипатер.
— В Изумрудената стая — отвърна славянинът. — Гръцките писма, така каза. Доведи ми завеждащия гръцките писма. — Той погледна другаря си и на широкото му лице цъфна грубовата усмивка. — Скоро всички ще започнем да разбираме от гръцко писмо, а, Марий?
— Е, поне ония, които могат да четат и пишат — подсмихна се галът. — Хайде, Антипатере, вдигай се! Не карай Цезар да те чака.
Нямаха никакво уважение към него. Всички те бяха груби, недодялани мъже. Антипатер беше висш дворцов служител, а те — прости войници и не им беше работа да му нареждат. Той ги изгледа отвисоко и погледът му ги принуди да се отдръпнат. Антипатер взе дъсчицата и стилото си и тръгна по слабо осветените коридори на страничното крило към тунела, водещ до централната постройка. От източната страна на Голямата зала за аудиенции бяха наредени множество малки кабинети — Изумруден, Пурпурен, Индигов, Топазен. Изумрудената стая в дъното беше любимата на император Максимилиан — дълга и тясна, без прозорци, цялата в тъкани индиански гоблени, на които върху тъмнозелен фон бяха изобразени ловни сцени — мъже с копия, преследващи слонове, тигри и други фантастични зверове.
— Луций Елий Антипатер — съобщи той името си на стража, младеж около осемнайсетте, когото виждаше за пръв път. — Завеждам гръцките писма, Цезар ме чака.
Младежът кимна с отсъстващ поглед, без да си даде труд да направи обичайната проверка за скрито оръжие.
Антипатер се чудеше за какво ли го вика Цезар. Сигурно да пише — времената бяха такива, че на всяко получено писмо се падаха три-четири изпратени. Само че за какво можеше да пише, когато гръцката армия всеки момент щеше да нахлуе през почти незащитената граница на Западната империя? Със сигурност нямаше да е нов високопарен ултиматум до големия враг на Рим, василевс Андроник, заповядващ незабавно да се изтегли и да спре всякакви по-нататъшни посегателства срещу владенията на империята. Последният от дългата поредица Ултиматуми беше изпратен предната седмица. Вероятно вестоносецът не беше стигнал по-далеч от Македония и му оставаше още много път до Константинопол, където сигурно щяха да захвърлят писанието върху купчината подобни нему с презрителна усмивка.
Не, реши Антипатер. Това навярно беше нещо по-различно. Например писмо от Цезар до някой продажен византийски велможа от африканския бряг на Великото море — да речем, екзарха на Александрия или на Картаген — с куп щедри обещания и увещания да премине на страната на римляните и да нанесе изненадващ удар в гръб, като така ще отвлече задълго вниманието на Андроник и ще позволи на Рим да си поеме дъх и да мобилизира силите си срещу нашественика.
Безумна идея. Никой освен него не би се сетил за подобно нещо. „Бедата ти, Луций Елий — често му казваше Юстина, — е, че имаш прекалено богато въображение, за да си добре.“
Може и да беше така. Но на трийсет и две вече втора година Антипатер беше член на висшия палатинат, най-тясното обкръжение на императора. Цезар го беше направил конник и следващата стъпка беше място в Сената. Никак не беше зле за едно бедно момче от провинциите. Жалко само, че забележителното му издигане се случи, когато самата империя, отслабена от собственото си лекомислие, беше на път да се сгромоляса.
Антипатер надникна в Изумрудената стая.
— Цезаре?
Отначало не видя никого, но после в мъждивата светлина на двете тънки свещи различи фигурата на императора, седнал зад писалището — старинното писалище от екзотична дървесина, зад което бяха седели Емилий Магнус, Метел Домиций и Публий Клеменс, Август, Адриан и Диоклециан. Всичките велики цезари — но сега огромното резбовано писалище като че беше погълнало техния наследник, дребен блед мъж с блестящи морскосини очи със стаена тревога. Беше облечен с проста сива камизола и червени селски гамаши. Единственото, което подсказваше ранга му, беше тънкият наниз перли на едното рамо с две пурпурни ивици отстрани.