Той носеше велико име — Максимилиан. Максимилиан III, наречен Велики, по време на краткото си, но блестящо царуване беше разбил варварите на север и ги беше подчинил завинаги — хуни, готи, вандали и цялата останала рошава и свирепа тълпа. Ала оттогава бяха изминали близо седемстотин години и този Максимилиан, Максимилиан VI, не притежаваше нито плама, нито енергията на знаменития си предшественик. Империята отново беше в опасност, на самия ръб на бездната, както тогава. Ала сегашният Максимилиан едва ли имаше силите да я спаси.
— Викал си ме, Цезаре?
— А, Антипатере! Да. Погледни това.
Императорът му подаде жълтеникав свитък. Щом имаше нужда от превод, значи беше получено отвън. Антипатер забеляза, че ръката на Максимилиан трепери.
Само за една нощ императорът като че се беше състарил видимо и се бе превърнал в немощен старец. А беше едва на петдесет. Но той седеше на трона вече двайсет кошмарни години и царуването му беше трудно още от първия час, когато вестта за смъртта на баща му го застигна, кажи-речи, в мига, в който научи, че гърците са нахлули в африканския проконсулски район. Това африканско нашествие беше първият по-сериозен сблъсък в тлеещия дотогава граничен спор за Далмация, превърнал се в истинска война между Изтока и Запада за тази територия, разделяща двете империи. И по всичко личеше, че войната е навлязла в последната си, решителна фаза.
Антипатер разгърна свитъка и бързо зачете.
— Това писмо е заловено в морето от наш патрул — поясни императорът. — Южно от Сардиния. Гръцки кораб, маскиран като рибарски, който плавал от Сицилия на север. Аз разбрах някои неща…
— Да — кимна Антипатер. — Разбира се, Цезаре.
Всички образовани хора знаеха гръцки, но в римските академии се учеше езикът на Омир, Софокъл и Платон, а не тази съвременна византийска версия, която се използваше от Илирик до Армения и Месопотамия. Езиците се променят. Латинският на Максимилиан VI също не беше този на Вергилий и Цицерон. Тъкмо заради знанието си на съвременния гръцки Антипатер беше стигнал толкова далеч.
Той бързо плъзна поглед по небрежно надрасканите редове. И тутакси разбра защо императорът трепери.
— Милостивият Бог да ни е на помощ! — възкликна Антипатер още преди да е стигнал до края.
— Да — промълви императорът. — Да. Стига да пожелае.
— Беше писмо — каза същата вечер Антипатер на Юстина в малкото си, но уютно жилище на Палатина — от византийския адмирал в Сицилия до командира на друг гръцки флот, който е на котва някъде по западния бряг на Сардиния, макар че досега не сме знаели нищо за това. Писмото нарежда на командира на сардинския флот да продължи на север край Корсика до континента и да превземе двете ни пристанища на лигурийския бряг. Антиполис и Никея.
Не му беше работа да й разправя всичко това. То не само беше военна тайна, чието издаване се наказваше със смърт, но на всичкото отгоре тя беше гъркиня. При това дъщеря на прочутата фамилия Ботаниатес, която от триста години осигуряваше на византийските императори талантливи пълководци. Нищо чудно начело на някой от гръцките легиони, в този миг напиращи към Рим, да стоеше някой неин далечен братовчед.
Той обаче не можеше да скрие нищо от нея. Обичаше я. Вярваше й. Юстина никога нямаше да го предаде, нищо, че бе гъркиня. И от фамилията Ботаниатес, макар и от неин обеднял и западнал клон. Също както неговото семейство се беше отрекло от византийските си корени преди три века и половина, за да търси по-добър живот в Западната империя, така и нейното беше сторило същото, но много по-късно, в детството й. Юстина и сега предпочиташе да говори гръцки, но за нея византийците бяха „гърците“, а римляните — „ние“. Това му стигаше.
— Била съм веднъж в Никея — каза тя. — Хубаво градче, с планини отзад и красиви вили по брега. Климатът е много мек. От север планините го пазят. Навсякъде има палми, цяла зима цъфтят цветя — червени, жълти, бели, всякакви цветове.
— Василевсът не го иска за зимен курорт — изтъкна Антипатер. — Погледни, Юстина.
Той взе дъсчицата за писане и бързо нахвърли приблизителна карта на района — Италия със Сицилия, кривата на лигурийския бряг със Сардиния и Корсика на юг и Далмация на изток. Отбеляза с точки Антиполис и Никея малко наляво от мястото, където Италия започваше да се издължава от сърцето на Европа по посока на африканския бряг.