— Да. Естествено. Но аз лично си мисля, че писмото е истинско.
— А дали Цезар мисли така? Как се държа, когато му го прочете?
— Престори се на спокоен, сякаш няма какво да го разтревожи.
— Престори ли се?
— Да, но ръката му трепереше, докато ми подаваше свитъка. Той вече знаеше в общи линии за какво става дума и беше уплашен.
— Той е старец, Луций.
— Не съвсем. Поне годините му не са толкова много.
Антипатер се изправи, приближи се до прозореца и се вгледа в сгъстяващия се мрак. По околните хълмове трептяха първите светлинни. Красива гледка, която никога не му омръзваше. Жилището му, разположено доста по-надолу от двореца, в никакъв случай не можеше да се нарече великолепно, но беше в онази част на Палатина, запазена само за най-висшите служители. Насреща му се издигаше тъмната грамада на Колизея, очертана на хоризонта, а под него бе Форумът с величествените мраморни сгради. Някои от тях датираха още от времето на Август, Нерон и първия Траян.
Той беше едва петнайсетгодишен младок от малкото градче Салона в недотам важната провинция Далмация, когато за пръв път видя Рим. Така и не успя да се отърси от магията на този град, дори и сега, когато се движеше сред великите хора на империята и ясно съзнаваше колко далеч от величието са всъщност. Да, естествено и те бяха смъртни като всички други. Ала градът беше велик, по-велик от всички други, съществували някога.
Дали беше съдено всичко това да бъде опустошено и опожарено от победилите византийци, както бяха направили галите шестнайсет века по-рано? Или — което беше по-вероятно — гърците просто щяха да влязат в столицата и да я завладеят с лекота, без да рушат, възцарявайки се над града, породил собствената им империя?
Юстина се приближи и се притисна до него. Гърдите й докосваха гърба му. Той ги усети с кожата си, твърди и набъбнали.
— Луций, какво ще правим сега?
— През следващите пет минути или през следващите три месеца?
— Знаеш за какво питам.
— Ако гърците превземат Рим ли?
— Не „ако“, а „когато“.
— Не мисля, че това ще се случи, Юстина — изрече той, без да се обръща.
— Току-що каза, че не можем да се защитим срещу нападение от три страни едновременно.
— Знам. Но ми се иска да греша. Утре сутрин императорът свиква Великия съвет и може би някой ще предложи военен план, за който не съм чул.
— А може и да не предложи.
— И така да е. Да предположим, че се случи най-лошото — те ни нападат, а ние се предаваме и гърците завладяват Западната империя. Какво толкова ще се промени? В края на краищата те са цивилизовани хора. Може дори да пожелаят императорът да остане на престола като тяхна марионетка. И при всички положения ще имат нужда от служители, които говорят и двата езика. Аз ще си запазя мястото.
— А аз?
— Ти ли?
— Ти си римски гражданин, Луций. Да, видът ти е на грък и защо не, щом семейството ти иде от Сирия — бяхте от Антиохия, нали? Но твоите хора живеят тук от векове, а ти си роден в римска провинция, докато аз…
— Ти също си римлянка.
— Да, ако приемем, че византийците са римляни само защото наричат страната си Римска империя, а императорът им се титулова „цар на ромеите“. Само че те говорят гръцки и са гърци. Аз също съм гъркиня, Луций.
— Натурализирана римска гражданка.
— Така ли мислиш?
Той се извърна и я погледна сепнато.
— А не си ли?
— Аз съм азиатска гъркиня. За никого не е тайна. Семейството ми е от Ефес. Когато търговията по море на баща ми започнала да запада, той решил да се премести в Атина и да започне отначало. Но тогава изгубил наведнъж три кораба в една буря и сме заминали за Западната империя, за да избягаме от кредиторите. Тогава съм била тригодишна. Помня, че живеехме в Сиракуза на Сицилия, после в Неапол, а когато баща ми умря, дойдох в Рим. Но никога не съм била римска гражданка.
— Не знаех — промълви Антипатер.
— Е, сега знаеш.
— И така да е, какво значение има?
— Може би няма, докато Максимилиан е император. Но какво ще стане, след като византийците ни завладеят? Опитай се да си го представиш. Гъркиня, която спи с римляни! Те ще ме заклеймят като предателка!
— Глупости! Рим е пълен с гърци. И винаги е бил. Сирийски, арменски, египетски, кападокийски, та дори и гръцки гърци. Хората на Андроник ще ги е грижа кой с кого спи точно толкова, колкото и сега.
Тя се притисна уплашено до него. Никога не я беше виждал такава.
— Защо си толкова сигурен? Страх ме е от онова, което може да се случи. Да бягаме, Луций, преди да са дошли!