— Благодаря, Антипатере — кимна императорът, загледан някъде в пространството, после бавно обходи с поглед присъстващите. Вниманието му прикова Аврелиан Аркадий Аблабий, който командваше флотата в Тиренско море допреди година, когато по здравословни причини му се наложи да се оттегли. — Ще ми обясниш ли, Аблабий, как така византийска армада е успяла да стигне от Сицилия до сардинския бряг, без да разберем? Разкажи ни за имперските морски бази по западния бряг на Сардиния.
Аблабий, слаб и болезнено блед мъж с воднистосини очи, облиза устни.
— Ваше величество, ние нямаме важни военноморски бази по западния бряг на Сардиния. Нашите пристанища са Каларис на югоизток и Олбия на североизток. На запад имаме малки застави в Боса и Отока и това е всичко. Островът е безлюден и неудобен за корабоплаване и затова не сме намирали за нужно да го укрепваме повече.
— Приемайки, че врагът от Източната империя едва ли ще направи такъв кръг, за да ни удари от запад, така ли?
— Да, ваше величество — отвърна Аблабий, видимо смутен.
— Така… Значи никой не ни пази откъм Западна Сардиния. Интересно… Сега ми кажи за Корсика, Аблабий. Дали пък нямаме база някъде по западния бряг на този остров, а?
— На западния бряг изобщо няма удобен залив, Цезаре. Планините се спускат стръмно към морето. Базите ни са на източния бряг, в Алерия и Мариана. Този остров също е див и негоден за корабоплаване.
— Значи ако гърците влязат безпрепятствено в наши води на запад от Сардиния, оттам стигат право до лигурийския бряг? И нямаме флота, която да пази това море, така ли е, Аблабий?
— В общи линии, да, ваше величество — едва чуто се съгласи Аблабий.
— Ясно… Благодаря, Аблабий.
Император Максимилиан още веднъж обходи с поглед залата. Този път обаче продължи да блуждае, сякаш нямаше върху кого да задържи вниманието си.
Напрежението разреди старшият консул Еруций Глабро, мъж с орлов нос и благородно лице, който можеше да проследи родословието си чак до зараждането на империята. Някога, преди трийсетина години, беше предявявал някакви претенции към престола, но сега беше стар и по общо мнение оглупял.
— Това е сериозно нещо, Цезаре! Ако свалят войски на брега и тръгнат към Генуа, няма как да им попречим да стигнат чак до столицата!
Императорът се усмихна уморено.
— Благодаря ти, че ни отвори очите, Глабро. Сигурен бях, че мога да разчитам на теб да го направиш.
— Ваше величество…
— Казах благодаря.
Консулът се сви и млъкна. Императорът още веднъж огледа събралите се с тесните си блестящи очи.
— Мисля, че имаме четири възможности. Първата — да прехвърлим армията на Юлий Фронто от галската граница в близост до Генуа и да се надяваме, че тя ще стигне навреме, за да пресрещне гръцките войски, идещи от лигурийския бряг. Но най-вероятно ще закъснее. Или да прехвърлим от Венеция силите, командвани от Клавдий Лентул, за да пазят границата край Генуа. Така имаме шансове, но от север ще останем напълно незащитени срещу войските на Андроник в Далмация и още преди да се усетим, ще ги видим в Равена, та дори и във Флоренция. От друга страна, можем да повикаме армията на Семпроний Руфус от Калабрия, за да защитава столицата, а Лентул да изтеглим на юг до Тусция и Умбрия, оставяйки целия останал полуостров на милостта на гърците. Това ще ни върне две хиляди години назад, но имаме всички шансове да се задържим в древното сърце на Рим дълго време.
В залата се възцари тишина.
Пръв наруши мълчанието Германик Цезар, изричайки с ленивия си, провлечен глас:
— Ти като че спомена четири възможности, братко. Дотук бяха само три.
Това не подразни императора, дори сякаш го развесели.
— Много добре, братко! Много добре! Има и четвърта възможност. И тя е да не правим нищо, да забравим за това писмо, да оставим отбраната си в сегашния й вид и да не пречим на гърците да предприемат каквото са намислили.
Някой ахна изумено, после всички заговориха в един глас. Императорът седеше с кръстосани на гърдите ръце, извил устни в едва доловима усмивка, и чакаше шумът да стихне. Сред общата врява прозвуча гласът на консула Херений Капито:
— Няма ли това да е самоубийство за държавата ни, Цезаре?
— Някой би ти възразил, че каквото и да направим в този момент, все ще бъде самоубийство — отвърна императорът. — Да се отбраняваме на нов фронт би означавало да оголим друг. Изтеглянето на войски от която и да е граница ще отвори пролука, през която врагът лесно ще премине.