— Но да не правим нищо, Цезаре, когато врагът е буквално в задния ни двор!..
— А дали е така, Капито? Представи си, че това писмо е измама?
За миг всички онемяха от слисване, но после отново се надигна оглушителна глъчка.
Антипатер беше изумен повече от всички други. Той слушаше как императорът обяснява, че предполагаемото писмо на Великия адмирал Хризолор може да е просто капан, целящ отклоняването на римски войски от място, където са нужни, там, където не съществува реална заплаха. Тъкмо тази идея беше провъзгласил за нелепа само няколко часа преди това!
Да, възможно беше, но дали беше вероятно?
Не и за Антипатер. Баща му го беше учил никога да не подценява коварството на врага, но и да не го надценява. Беше виждал достатъчно често хората сами да влизат в капана, мислейки с прекалено много ходове напред в играта. Далеч по-разумно беше да повярват, че гърците наистина имат флот оттатък Сардиния и в този момент се канят да завземат лигурийските пристанища, отколкото да предположат, че Хризолор разиграва — как се казваше онази персийска игра? Да, шах. Гигантска шахматна партия.
Ала никой не се решаваше да каже на императора в очите, че ходът, за който говореше, е нелеп или поне малко вероятен. Много бързо събраните министри и генерали се съгласиха, че е най-добре да не предприемат нищо. Политически погледнато, това беше най-сигурната позиция — решението да не правят нищо им спестяваше необходимостта да поемат отговорност за оголването на границата, а никой не желаеше да се нагърби с нея.
В крайна сметка Великият съвет взе решение да се изчака, после всички се упътиха към Форума, за да извършат нищо незначещия ритуал по приемането му от Сената.
— Остани за малко — обърна се императорът към Антипатер, когато останалите тръгнаха към носилките си.
— Да, Цезаре?
— Видях те, че клатиш глава, когато гласувахме решението.
Антипатер не виждаше смисъл да отговаря, затова загледа императора с безизразен поглед.
— Мислиш, че писмото на адмирала е истинско, нали?
— Ръката, която го е писала, и начинът на изразяване без съмнение са византийски — предпазливо изрече Антипатер. — Печатът също ми изглежда истински.
— Не питам за това. Говоря за флотата, която може би е закотвена някъде в Западна Сардиния. Ти мислиш, че и тя е истинска, нали?
— Цезаре, не мога да имам мнение по…
— Аз също мисля, че не е капан.
— Наистина ли, Цезаре?
— Абсолютно.
— Тогава защо им позволи?…
— Защо им позволих да гласуват да не се прави нищо ли? — Лицето на императора беше посърнало и смъртно уморено. — Защото така беше най-лесно, Антипатере. Мой дълг беше да им обърна внимание върху писмото. Само че няма как да му отговорим, не разбираш ли? Дори гърците да са тръгнали към Лигурия, ние нямаме войска, която да пратим срещу тях.
— Какво ще правим, ако навлязат в полуострова, Цезаре?
— Ще се бием, какво друго — вдигна рамене Максимилиан. — Имаме ли друг избор? Ще изтегля армията на Лентул от далматинската граница, ще повикам от юг Семпроний Руфус и ще се окопаем в столицата, за да се отбраняваме, доколкото и докато можем.
В гласа му нямаше нито плам, нито убеденост. Императорът просто си играеше ролята, при това без да полага особени усилия.
За Антипатер изходът беше ясен.
Империята е изгубена, помисли си. Остава ни единствено да чакаме края.
След като преведе писмото на Хризолор и пред Сената, Антипатер нямаше за какво да остава повече на обсъжданията, пък и не гореше от желание. Той освободи носачите, които го чакаха отвън, и тръгна пеш, смесвайки се с тълпата. Надяваше се безцелното блуждаене из претъпканите улици да уталожи напрежението, което пулсираше в главата му.
Дали беше съществувала някога империя като Римската в цялата история? Или град, могъщ като Рим? Не, със сигурност. От две хиляди години мощта на града и на империята не спираше да расте, като се започне от епохата на Републиката и се стигне до голямата експанзия, отвела римските орли до всяка част на света. Когато великото време на изграждане на империята беше стигнало естествения си край, силата на Рим се беше разпростряла от студения сив остров Британия чак до Персия и Вавилон.
Форумът, приютил храмове, съдилища, статуи, колонади и триумфални арки, беше сърцето и нервният център на цялата великолепна империя. Всяка сграда беше прекрасна сама по себе си, а всичко това заедно омагьосваше и зашеметяваше. Ала за Антипатер в този миг красотата му беше потискаща — гигантски паметник на загиващата империя.
Той вървеше като лунатик в зноя под яркосиньото небе с пламтящото огнено око на Сол във висините, сред безбройните архитектурни чудеса на Форума. Огромната сграда на Сената, величествените храмове на Август, Веспасиан, Антонин Пий и още половин дузина ранни императори, провъзгласени за богове, гигантската гробница на Юлий, построена стотици години след смъртта му от някакъв забравен император, претендиращ да е негов потомък… Арките на Септимий Север и Константин, петте големи базилики, Домът на весталките и още много, много други. Във Форума никога нищо не се рушеше — всеки император добавяше своята дан там, където се намереше място, без да мисли за плана или за уличното движение.