Ето защо по всяко време Форумът беше шумно и претъпкано място. Антипатер, замаян от жегата и от собствените си нерадостни мисли, блъскан от забързаната тълпа, усети, че му прилошава. Тънката му роба беше подгизнала от пот, челото му пулсираше.
Сигурно се разболявам, реши той.
Внезапно залитна и едва се задържа на крака. Трябваше да спре и да си почине. Точно пред него се издигаше масивен осмоъгълен храм с боядисани в охра стени и висок купол. Антипатер полека се отпусна на долното стъпало на широкото каменно стълбище и се сви, скрил лице в ръцете си. С изненада забеляза, че трепери въпреки жегата. Сигурно беше от изтощение. От напрежение и тревога. Може би имаше лека треска.
— Мислиш какво да принесеш в дар на Конкордия ли, Антипатере? — прозвуча над главата му хладен насмешлив глас.
Той вдигна глава, полузаслепен от яркото обедно слънце. Над него се беше надвесило дълго ъгловато лице, самодоволно ухилено, покрито със спечен грим. Яркосините очи имаха същия цвят като очите на императора, но бяха кръвясали и налудничави.
Беше Германик Цезар, наследникът на престола, разпътният по-млад брат на императора.
Той беше слязъл от носилката и сега се клатушкаше напред-назад над главата на Антипатер и се хилеше, сякаш още не беше изтрезнял от нощния гуляй.
— Конкордия ли? — глуповато попита Антипатер. — Каква Конкордия?
— Храмът — каза Германик. — Този, пред който си седнал.
— А-а… Да.
Сега разбра. Стъпалата, на които се беше приютил, водеха към Храма на съгласието — Конкордия. Каква горчива ирония! Той беше дар на Рим от прочутия император Юстиниан, пожелал преди шест века да отдаде дан на братското разбирателство, царящо между двете части на Римската империя. А сега Източната империя, далеч от трогателните братски чувства, се канеше да нахлуе в Италия и да отцепи толкова от по-старите владения, колкото успееше, включително и самата столица. Дотук със съгласието. И с хармонията и братската любов.
— Какво ти има? — попита Германик. — Да не си пиян?
— Не, от жегата е… и блъсканицата…
— А, от тези работи на всекиго може да прилошее. А защо си тръгнал пеша и сам?
Германик се наведе над него и го лъхна на вино и престояла аншоа. Дъхът му смърдеше като повей от Хадес. Той кимна към носилката.
— Мога да те закарам до вкъщи. Хайде, ела.
Това беше последното, което искаше Антипатер в този момент — да бъде затворен с този смърдящ похотлив принц в закритата носилка, та макар и само за четвърт час, колкото беше нужно да се стигне от Форума до Палатина.
— Не, не… — поклати глава той.
— Тогава поне се скрий от слънцето. Да влезем в храма. Искам да говоря с теб.
Антипатер се остави Германик да го изправи на крака и да го завлече по стълбището до масивната бронзова врата. Вътре беше хладно и сумрачно. Нямаше никого — нито жреци, нито поклонници. Ярък лъч светлина се спускаше през един отвор високо в купола и осветяваше мраморната плоча над олтара, на която със златни букви император Юстиниан беше увековечил безмерната си любов към своя сродник и съвладетел, негово императорско величество Херакъл II Август.
Германик тихо се засмя.
— Да можеха да видят тези двамата какво става в момента! Дали подобно нещо би могло да има успех — да се раздели империята и двете половини да живеят в мир и любов до свършека на света?
Антипатер, все още слаб и замаян, нямаше никакво желание да обсъжда историята с Германик точно сега.
— Може би в един идеален свят… — промърмори той.
Германик отново се засмя, този път дрезгаво и презрително.
— О, да, идеален свят! Много добре, Антипатере! Само че случайно живеем в реален свят, нали така? А в реалния свят няма никакъв начин една империя с размерите на нашата да остане цяла, затова се е наложило да я разделят. Но след като веднъж Константин решава да го направи, войната между двете половини става неизбежна. Цяло чудо е, че това не се е случило по-рано.