Лекция върху историята от пияния развратен брат на императора в тихия Юстинианов храм. Колко странно! Дали беше истина това, което говореше Германик? Че войната между Запада и Изтока е била неизбежна?
Съмняваше се, че Константин Велики, разделил на две римския свят, основавайки втора столица във Византия на Босфора, е мислел така. Без съмнение е вярвал, че синовете му ще си поделят мирно властта — единият в новата столица Константинопол, вторият в Италия и третият — в Британия, Галия и Испания. Ала много скоро след смъртта му в разделената империя започват раздорите — единият син напада другия и завладява земите му, и така в продължение на шейсет години. Докато административната реформа на великия император Теодосий слага край на всичко това, разделяйки гръцкоговорящите територии от онези, на които се говори латински.
Ала Теодосий също не е бил убеден в неизбежността на войната. Съгласно неговия указ двамата императори — източният и западният, са съвладетели и съуправници на цялата империя и са длъжни да се съветват помежду си по всички важни държавни въпроси. Всеки от тях дори имал право да посочи наследник на другия след смъртта му. Разбира се, не беше станало точно така. Двата народа се бяха раздалечили, макар в продължение на стотици години между тях да бе съществувало известно разбирателство и сътрудничество. Ала от половин век насам напрежението нарастваше, за да достигне връхната си точка в този бавно раздухван пожар — една глупава, ненужна, зловеща война, която щеше да се стовари с цялата си мощ върху най-великия от всички градове…
— Погледни това! — извика Германик. Той беше оставил Антипатер да се лута из пустия храм и да разглежда стенописите и мозайките, с които майсторите на Юстиниан бяха покрили стените. — Мразя този гръцки стил, а ти? Някак плосък, скован, нескопосен — човек може да си помисли, че не са и чували за перспектива. Ако бях на мястото на Херакъл, щях да заповядам да замажат тия мацаници в мига, в който хората на Юстиниан си тръгнат от града. Сега обаче е много късно.
Германик беше спрял в дъното на храма и разглеждаше величественото изображение на Юстиниан, изработено от златни плочки — те блестяха на тавана на купола, сякаш самият Юпитер надничаше отгоре.
— Но какви ги приказвам аз? — изрева той в тишината на храма. — Ти самият си грък! Тоя стил ти харесва!
— Аз съм роден римски гражданин, господарю — тихо изрече Антипатер.
— Да, разбира се! И затова говориш толкова добре гръцки и изглеждаш по този начин. И онази знойна малка хубавица с тъмните очи, с която прекарваш нощите си — тя също е римлянка, нали? Откъде си всъщност, Антипатере? От Александрия? Или от Кипър?
— Роден съм в Салона в Далмация, господарю. Тя открай време е римска територия.
— Салона… Да, там е дворецът на Диоклециан, ако не греша? А никой не би дръзнал да твърди, че Диоклециан не е римлянин. Защо тогава ми приличаш на грък? Я се приближи, Антипатере. Дай да те погледна. Антипатер — какво хубаво римско име!
— Семейството ми произхожда от Гърция. Моите хора са дошли от Антиохия, но това е било преди много векове. Ако аз съм грък, тогава римляните са троянци, защото Еней е дошъл от Троя, за да основе селището, превърнало се по-късно в Рим. А къде е Троя днес? В земите на източния император.
— О-хо! Какъв начетен мъж! Софист!
Германик светкавично се извърна към Антипатер и сграбчи робата му на гърдите. Антипатер очакваше плесница и инстинктивно вдигна ръка да се защити.
— Не се свивай такъв! — подметна принцът. — Няма да те ударя. Но ти си предател, нали? Грък и предател. Който всяка нощ си ляга с врага. Говоря за твоята гръцка приятелка, малката гърдеста шпионка. Когато василевсът влезе триумфално в Рим, ти ще хукнеш при него, за да му кажеш, че през цялото време си му бил верен.
— Не, господарю. Повярвай ми, няма нищо такова, господарю.
— Не си предател?
— Не, господарю — с отчаяние в гласа възкликна Антипатер. — И Юстина не е шпионка. Ние сме римляни, верни на Запада. Аз служа на твоя брат Цезар Максимилиан Август и на никого другиго.
Това изглежда хвана място.
— Е, добре. Добре. Приемам уверенията ти. Изглеждаш ми искрен. — Германик смигна и лекичко го оттласна, после изрече почти угоднически: — Ти остана след съвета, когато всички други си тръгнаха. Каза ли ти Цезар нещо интересно?
— Не, защо… той просто…
Антипатер млъкна. Що за вярност, ако започне да повтаря личните си разговори с императора, та дори и пред брат му?
— Не каза нищо важно, господарю. Няколко думи за съвета и това беше всичко.
— Няколко думи за съвета, значи…