— Да, господарю. Нищо повече.
— Чудя се… Ти си му влязъл под кожата, Антипатере. Той ти има доверие, макар да си такова плъзгаво гърче. Императорът винаги е вярвал на секретарите си повече, отколкото на всекиго другиго. И няма значение, че си грък. Той ти казва неща, които не споделя с другите. — В сините очи на Германик внезапно блесна гняв. — Чудя се — повтори той. — Дали беше искрен, когато казваше, че не е нужно да предприемаме каквото и да било във връзка с флотата в Сардиния. Наистина ли вярва в това?
Антипатер усети как страните му пламват и беше благодарен за сумрака в храма и за мургавата си кожа. Беше объркан — безделникът Германик никога не бе проявявал интерес към държавните дела, каква беше сега тази внезапна загриженост? Може би очакваното гръцко нашествие беше събудило дори този безотговорен и развратен пройдоха? Или това беше просто някакъв каприз? Във всеки случай нямаше как да избегне отговора.
— Не бих си позволил да обсъждам впечатленията си какво според мен мисли императорът, господарю — предпазливо отвърна той. — И все пак ми се струва, че според него сме почти безсилни да направим каквото и да било срещу василевса — вече ни притискат от две страни и не можем да се защитим от нападение на нов фронт.
— Абсолютно е прав — кимна Германик. — Както се казва, песента ни е изпята. Сега се пита какво ще стане с нас, а, Антипатере? — Внезапно Антипатер още веднъж се видя сграбчен в яка мечешка прегръдка. Грапавата буза на Германик се притисна до неговата като твърда четка. От зловонния дъх на младия принц отново му прилоша. Той е луд, помисли си Антипатер. Напълно луд! — Ах, Антипатере, знаеш, че не искам да ти сторя нищо лошо! Обичам те, човече, задето си толкова предан на брат ми. Горкият Максимилиан! Какво бреме — да си император в такова време! — Германик го освободи от прегръдката си и изрече трезво и неочаквано искрено: — Няма да кажеш на брат ми за този разговор, нали? Струва ми се, че те разстроих, и не искам той да си помисли нещо лошо за мен. Страшно е привързан към теб и ти има огромно доверие. Хайде, Антипатере, дай да те закарам вкъщи. Твоята малка гъркиня сигурно ти е приготвила за обяд горещо блюдо. Не е учтиво да я караш да чака.
Антипатер не каза нищо на Юстина за тази странна среща с брата на императора, но случката не му излизаше от ума.
Принцът без съмнение беше луд. И все пак в държанието му се долавяха и наченки на здрав разум — нещо съвсем нехарактерно за Цезар Германик.
Германик беше убеден, че империята, простряна от Британия до Индия, не би могла да бъде управлявана от една столица — какво пък, това никой не би го оспорил. Щом дори по времето на Диоклециан са били нужни няколко императори, за да я управляват, значи още от самото начало работите не са вървели по мед и масло. А едно поколение по-късно великият Константин открива, че не му е по силите да се справи сам, и разделя официално държавата на две — разделение, което при Теодосий става необратимо.
Но дали беше така и с твърдението му, че войната между Изтока и Запада е неизбежна?
На Антипатер не му се искаше да се съгласи, но знаеше, че историята дава достатъчно примери в подкрепа на това твърдение. Дори във времената на така нареченото съгласие между Изтока и Запада — тогава, когато в Константинопол управлява Юстиниан, а в Рим — племенникът му Херакъл, всяка от двете половини се стреми да разшири влиянието си извън пределите на империята, най-вече в търговията.
Всичко това беше уредено с договор — може би храмът на Юстиниан в Рим е бил издигнат тъкмо в чест на това споразумение, мислеше си Антипатер. Ала търканията продължават, продължава и надпреварата за господство в световната търговия.
После, преди осемдесет или деветдесет години, идва голямата грешка на Запада, колосалната по размери и глупост експедиция в Новия свят. Какво бедствие за Рим! Разбира се, вълнуващо е да откриеш, че отвъд океана се простират два огромни континента с могъщи държави — Мексико и Перу: странни земи, богати на злато, сребро и скъпоценни камъни, населени с множество меднокожи хора и управлявани от монарси, живеещи в разкош, достоен за самия Цезар. Но що за лудост беше обзела императора-мегаломан Сатурнин да се опитва да покори тези народи, вместо да установи с тях търговски отношения? Десетилетия на неуспешни отвъдморски експедиции — милиони хвърлени на вятъра сестерции, цели легиони, пратени на смърт под палещото слънце на негостоприемните континенти, наречени от Сатурнин с гръмкото име Новия Рим. Цветът на римското войнство покосен от стрелите и копията на тълпите свирепи воини с изрисувани лица или пометен от жестоките тропически бури, стотици кораби изгубени в опасните непознати води, а духът на империята — сломен от поредицата поражения и неизбежната капитулация…