Тази злополучна авантюра според Антипатер, пък и според много други беше пресушила ресурсите на империята и вероятно бе разклатила непоправимо устоите на военната й мощ. Цели две поколения талантливи пълководци и адмирали бяха изгубили живота си по бреговете на Новия Рим. После с идиотското си високомерие Юлиан IV беше задълбочил кризата, изселвайки гръцката търговска мисия от остров Мелита, миниатюрно късче земя между Сицилия и африканския бряг, към което и двете империи отдавна предявяваха претенции. Отговорът на византиеца Лъв IX бе не само да стовари войски на Мелита и да я превземе, но и да изтегли границата между двете части на империята в провинцията Илирик, така че далматинският бряг с всичките му важни адриатически пристанища да премине под византийско управление.
Това беше началото на края. Западната империя, издишайки заради злополучния си проект за завоюване на Новия свят, не можеше да се противопостави на нашествието. Това бе насърчило Лъв, а по-късно и наследниците му Константин XI и Андроник да навлизат все по-дълбоко в западните територии. Сега самата столица беше под заплаха и Западът без съмнение щеше да падне под византийска власт за пръв път в историята.
При все това Антипатер продължаваше да се съмнява, че войната е била неизбежна още от самото начало, както твърдеше Германик.
Имаше съперничество — да. Търкания и редки въоръжени конфликти. Но да се стигне до завоюване на едната империя от другата? В плановете на Константин и Теодосий не бе влизала глупавата и гибелна отвъдморска кампания, нито идиотската провокация, дала повод на Изтока да започне война срещу някогашния си съюзник. Ако империята се управляваше от мъдри държавници, Рим щеше да си остане Рим за вечни времена. А сега…
— Много си се замислил! — подметна Юстина.
— Има за какво.
— За войната ли? Пак ти казвам, Антипатере, трябва да бягаме, преди да е стигнала дотук.
— А аз пак те питам: къде?
— Някъде, където няма война. Някъде далеч на изток, където винаги има слънце и е топло. Сирия, Египет, може би Кипър…
— Всичките са гръцки. Аз съм римлянин. Ще ме помислят за шпионин.
Юстина се изсмя подигравателно.
— С това единствено ми казваш, че навсякъде сме чужди! Римляните те смятат за грък. Сега не искаш да избягаш на Изток, защото ще те мислят за римлянин. А как ще разберат? Ти имаш вид на грък и говориш като грък — също като мен.
Антипатер я гледаше мрачно.
— Истина е, че навсякъде сме чужди, Юстина. Тук си права. Но това не е основното. По-важно е, че съм служител на Западния императорски двор. Подписвал съм се под безброй дипломатически писма, които се пазят в константинополските архиви.
— Кой ще знае? И кого го е грижа? Западната империя е труп. Ще избягаме на Кипър, ще развъждаме овце, ще отглеждаме грозде. Можеш да си изкарваш хляба, като превеждаш от латински. Ще казваш, че си живял на Запад, ако на някого му хрумне да пита откъде идеш. И никой няма да те обвини, че си шпионин на Западната империя, щом тя вече не съществува.
— Само че тя още съществува.
— Засега — отвърна Юстина.
Идеята наистина беше примамлива. Нищо чудно опасенията му, че някой може да го помисли за шпионин на Максимилиан Цезар, да се окажеха преувеличени. Кой ли би се трогнал от това на някой сънлив, окъпан от слънцето гръцки остров? Двамата с Юстина можеха заедно да започнат нов живот.
И все пак…
Не виждаше как може да дезертира от поста си, докато управлението на Максимилиан не паднеше. Това му се струваше подло. Малодушно. Недостойно за мъж. Гръцко. Той беше римлянин и щеше да остане на поста си до самия край. А после…
Кой можеше да каже какво ще стане после?
— Не мога — каза той на Юстина. — Не сега.
Дните минаваха. С напредването на есента синьото небе започна да посивява — безпогрешен признак, че иде дъждовният сезон. Сега Юстина рядко му говореше за политика. И изобщо говореше малко. Римската зима я потискаше. Тя беше живяла, кажи-речи, цял живот на запад, но си оставаше дете на юга, на слънцето. Ако живееше в Неапол или в Сицилия, сигурно щеше да се чувства добре, но не и в Рим, където зимата беше влажна и студена. Често, докато се прибираше у дома от двореца, Антипатер се питаше дали някой ден няма да открие, че си е събрала багажа и е изчезнала. Все повече хора напускаха столицата и признаците вече бяха налице — тълпите по улиците като че бяха пооредели, по-често се срещаха затворени магазини със заковани кепенци… Ала Юстина оставаше до него.