Максимилиан се прокашля.
— „До Негово царско величество Андроник Маниак, Автократ и Император, по божия милост Цар на царете, Цар на римляните и Върховен владетел на всички земи“ — написа ли го, Антипатере?
— Базилеус базилейон — мърмореше си Антипатер. — Да, ваше величество. — Внезапно вдигна глава: — „Върховен владетел на всички земи“ — така ли каза, господарю?
— Да, той се титулова така — малко раздразнено отвърна Максимилиан.
— Моля за извинение, господарю, но това означава…
— Продължавай нататък, Антипатере. „… и Върховен владетел на всички земи. От неговия братовчед Максимилиан Юлиан Филип Роман Цезар Август, Император и Велик понтифик, Народен трибун“ и така нататък — знаеш титлите, напиши ги. „Бъди здрав и дано милостта на всички богове те съпътства вовеки веков и до свършена на света.“ — Императорът отново замълча и няколко пъти си пое дълбоко дъх, после продължи: — „По божие благоволение ми бе позволено да заемам престола на Цезарите през последните двайсет години, но напоследък ми се струва, че боговете са ме лишили от благосклонността си и волята им е да се откажа от всички отговорности, възложени ми от моя царствен баща, Негово величество Божествения император Максимилиан Юлиан Филип Клавдий Цезар Август. Също така вярвам, че божествената милост се е пренесла изцяло върху моя царствен братовчед, Негово величество Василевс Андроник Маниак, Автократ и Император“ — давай пак всичките титли.
Антипатер пишеше вече втора дъсчица, а дотук бяха само титли. Въпреки това смисълът на посланието му се изясняваше. Когато осъзна какво се кани да направи императорът, сърцето му задумка лудо.
Това беше документ за абдикация.
Максимилиан отстъпваше империята си на гърците.
Е, те и без това я бяха заграбили — всичко, освен столицата и няколко жалки мили околовръст вече беше в техни ръце. При все това нима така трябваше да се държи един истински римлянин? Никога досега Рим не беше капитулирал пред чужд завоевател, а Андроник беше точно такъв — грък, чужденец, колкото и да претендираха византийците, че са част от империята още от самото й основаване. Да, бяха сваляни владетели. Имаше и граждански войни — Октавиан срещу Марк Антоний, после раздорите около наследяването на Нерон и битката за престола след убийството на Комод. Но Антипатер не можеше да си спомни победен император някога да е предавал така овчедушно престола си на завоевателя. Най-често победеният сам се пробождаше с меча си, когато войските на съперника му започнеха да хлопат на портите. Но обичайното преди хиляда години сигурно вече не се смяташе за подобаващо поведение.
А Максимилиан продължаваше да говори, подбирайки внимателно думите, с граматически и стилно издържани фрази, сякаш от месеци писмото беше съставено и само чакаше да бъде преведено от Антипатер на византийски гръцки.
Документ за абдикация, по това спор нямаше. Но за изумление на Антипатер Максимилиан не само се отказваше от престола, а и посочваше Андроник за свой единствен законен наследник, призван да упражнява императорската власт. Така той на практика обединяваше двете части на древната империя. Налагаше ли се да стига толкова далеч? Ако нямаше намерение да се самоубива — и кой би го упрекнал? — не можеше ли просто да признае поражението си в кратко писмо и да отиде в историята, запазвайки поне някакво достойнство?
Ала Максимилиан продължаваше и Антипатер внезапно осъзна, че този документ цели още нещо.
— „В служба на държавата остарях…“ — Не беше вярно, той беше едва петдесетгодишен! — „… и бремето на властта става непосилно за мен. Сега единственото ми желание е да водя тих и спокоен живот в съзерцание и размисъл в някое кътче на безкрайните ти владения.
Същото е направил преди мен Цезар Диоклециан, който след двайсетгодишно царуване доброволно се отказал от огромната си власт и се установил в провинцията Далмация, в град Салона, където до ден-днешен стои дворецът му. Такава е най-смирената молба на Цезар Максимилиан, господарю — да ми бъде позволено да последвам примера на Диоклециан и ако ти е угодно, да ми бъде предоставен дворецът в Салона, където съм отсядал няколко пъти и който ми се струва привлекателно убежище…“