Антипатер познаваше добре двореца в Салона. Беше израсъл буквално в сянката му. Беше съвсем приличен, на практика един малък град, точно до морето, с огромни укрепени стени и разкошно обзавеждане. Много цезари бяха отсядали в него при посещенията си в Далмация. Може би дори самият Андроник го бе посещавал — Далмация от няколко десетилетия се управляваше от Византия.
А сега Максимилиан го искаше — не, молеше за него „най-смирено“, като се обръщаше към Андроник с „господарю“ и използваше израза „ако ти е угодно“. Поднасяше титлата си на завоевателя на сребърен поднос и молеше единствено да му позволят да се скрие до края на живота си между дебелите стени на Диоклециановото убежище.
Безчестно. Позорно. Отвратително.
Антипатер бързо извърна поглед. Не искаше Цезар да види презрението в очите му.
Императорът продължаваше да говори. Антипатер беше пропуснал няколко думи, но какво значение имаше? Лесно щеше да измисли нещо подходящо за случая.
— „… приеми уверенията ми, скъпи братовчеде Андроник, в най-искрено уважение и благодарност, както и сърдечните ми поздравления за постиженията ти като владетел. Твой Максимилиан Юлиан Филип Роман Цезар Август, Император и Велик понтифик и така нататък…“
— Как мислиш — попита го Юстина вечерта, когато той й предаде съдържанието на документа за абдикация, — дали Андроник ще изпълни желанието на Максимилиан? Не е длъжен. Може просто да му отреже главата и да се свърши.
— Няма да го направи. 1951 година сме. Византийците са цивилизовани хора. Андроник няма да иска да изглежда варварин. Пък и от политическа гледна точка ще е зле. Защо да превръща Максимилиан в мъченик и знаме на антигръцката съпротива, която вероятно ще се зароди в провинциите на Запад, когато може просто да го целуне по бузата и да го прати в Салона? Цялата Западна империя вече е негова. Спокойно би могъл да започне царуването си мирно.
— Значи мислиш, че Андроник ще приеме сделката?
— Да. Да, разбира се. Ако има поне малко здрав разум.
— И после?
— Какво после?
— Питам за нас с тебе. Какво ще стане с нас?
— А, да. Императорът ми каза нещо по този повод.
— Така ли? — Юстина пое дълбоко дъх.
— Когато свърши с писмото, той ме попита дали бих отишъл с него в Салона или където пожелае да го прати Андроник. „Ще ми трябва секретар, дори и да се оттегля.“ Така ми каза. „Особено ако се установя някъде, където се говори гръцки, а това е почти сигурно, защото Андроник ще иска да ме държи под око. Ожени се за твоето гъркинче и ела с мен, Антипатере.“ Точно това бяха думите му.
Очите на Юстина светнаха. Страните й се зачервиха, а гръдта й се повдигаше бурно.
— О, Антипатере! Това е чудесно! Съгласи се, нали?
Всъщност не го беше направил. Не съвсем. Дори изобщо не го беше направил. Не беше и отказал. Просто не бе дал никакъв отговор.
— Знаеш, че с радост бих се оженил за теб, Юстина — с известна неловкост изрече той.
— А би ли отишъл с Цезар в Далмация?
— Ами… Възможно е…
— Възможно? А какво друго ти остава?
Антипатер се поколеба и безпомощно разпери ръце.
— Как да ти кажа, Юстина? Добре, ще опитам. Онова, което иска Цезар, е… малодушно. Срамно. Неримско.
— И така да е. И какво от това? Мислиш ли, че е по-добре да останеш тук и да умреш като римлянин?
— Вече ти казах, Андроник няма да го екзекутира.
— Не говоря за него, а за нас.
— Защо е притрябвало някому да ни причинява зло, Юстина?
— Преди няколко дни ти ми каза, че си служител в императорския двор. А аз съм гъркиня, която спи с римляни. Със сигурност ще има чистка сред чиновниците. Не вярвам да те екзекутират, но ще си имаш проблеми. Аз също, дори по-големи от твоите. Теб ще те пратят да работиш черна работа, но за мен ще измислят нещо гадно. Завоевателите винаги го правят.
Антипатер не издържа на гневния й поглед и сведе очи.
През целия следобед и по-голямата част от сутринта в главата му се въртяха героични фрази — човек трябва да посрещне края като истински римлянин… както повелява великата ни героична традиция… историята никога няма да прости… — и все в този дух, а всичко това неизбежно водеше до едно заключение. Да откаже да последва Максимилиан в уютното му убежище. Но в същото време той си даваше ясна сметка, че ще постъпи глупаво.
Както повелява великата ни героична традиция, така ли? Може би. Ала Максимилиан Цезар не беше герой, Луций Елий Антипатер също. Щом самият император не намираше за нужно да се държи като римлянин, защо да го прави секретарят му по гръцката кореспонденция? Той не беше войник, а чиновник, книжен плъх, при това не съвсем римлянин. Цицерон, Сенека или Катон Цензора биха се изсмели на претенциите му. Всеки може да се обяви за римлянин, но само римлянинът е такъв.