Само че времената на Сенека, Катон и Цицерон отдавна бяха отминали. Днес всичко беше различно. Врагът беше пред портите на Рим, а какво правеше императорът? Пробождаше се с меча си? Прерязваше си вените? Нищо подобно! Императорът трескаво съставяше писмо, в което смирено молеше да му позволят да се скрие в голям дворец на далматинския бряг. Трябваше ли секретарят му да застане пред дверите на Рим с меч във всяка ръка, за да посрещне врага като герой, докато императорът, комуто служеше, се измъкваше по живо, по здраво?
— Погледни! — повика го Юстина до прозореца. — Там нещо гори. Мисля, че е на Капитолия.
— Оттук не се вижда Капитолият.
— Значи е на някой от хълмовете. Виждам и други огньове. А по Сакра Виа горят факли. Пламъци навсякъде. Мисля, че вече са в града, Антипатере.
Той също погледна навън. Дъждът беше спрял и навсякъде горяха огньове и факли. Някъде отдалеч долитаха викове, но думите не можеха да се различат. Всичко беше размазано, смътно, призрачно.
— Какво мислиш?
Той облиза пресъхналите си устни.
— Да, и аз мисля, че са тук.
— И сега? Вече е късно да бягаме. Ще останем на мястото си — ти, аз, Максимилиан — и ще чакаме края като истински римляни. Нали сме такива?
— Андроник няма да стори нищо на императора. Нито пък на нас с тебе.
— Скоро ще разберем! — отсече Юстина.
Следващият ден не приличаше на никой друг в дългата история на Рим. Гърците бяха влезли в града на свечеряване едновременно от четирите порти, без да срещнат каквато и да било съпротива. Императорът беше наредил на хората да не правят опити за отпор, защото той би бил напразен и само би довел до големи загуби на човешки живот и излишни разрушения. Войната беше изгубена и би било лудост да удължават агонията. Това беше или мъдро и практично решение, или достойно за презрение малодушие и Антипатер имаше определено мнение по въпроса, ала предпочиташе да го запази за себе си.
Дъждът беше спрял вечерта, но на сутринта отново заваля — точно когато василевс Андроник влизаше триумфално в града от север по Виа Фламиния. Беше почти като в съня на Антипатер, с тази разлика, че времето беше лошо и нямаше цветя, а хората от двете страни на пътя бяха като зашеметени и никой не приветстваше новия император на гръцки. Но Андроник наистина яздеше огромен бял кон и беше великолепен, макар и със сплъстена от дъжда грива и подгизнала брада. Той обаче не пое към Форума, а право към императорския дворец, където щяха да му представят документа за абдикация. Същият, който Антипатер беше писал предния ден.
На церемонията присъстваше целият Велик съвет. Тя се провеждаше в Голямата зала с ловните мозайки, строена от един от последните Херакловци, където императорът посрещаше делегациите от далечни страни. Днес обаче той не седеше на трона, а се беше изправил смирено от лявата му страна и се вглеждаше във византийския император, застанал на десетина крачки срещу него. Зад гърба на Максимилиан се бяха подредили членовете на съвета, а зад Андроник стояха половин дузина велможи, които бяха яздили след него при триумфалното му шествие по Виа Фламиния.
Контрастът между двамата монарси беше поразителен. Императорът беше същинско джудже пред Андроник — огромен мъж, по-висок и по-едър от всички в залата, с груби черти и остра жълта коса на келт или брит, пусната свободно на гърба му. Всичко у него — широките плещи, масивният гръден кош, увисналите мустаци и издадената челюст — излъчваше бича, зверска сила. Ала в малките пронизващи очички светеше хладен човешки ум.
Антипатер беше застанал до Максимилиан, за да превежда. По знак на императора той подаде свитъка на един от велможите на Андроник, мъж с обръснато теме и брокатена роба, обсипана с истински рубини и изумруди. Мъжът му хвърли само бегъл поглед и тържествено го подаде на василевса. Андроник бързо плъзна поглед по първите два-три реда и върна свитъка на велможата си.
— За какво става дума в това нещо? — отривисто попита той.
Антипатер за миг се обърка — нима Царят на римляните не можеше да чете?
— Документ за абдикация, ваше величество — чу той изумен собствения си глас.
— Дай ми го пак! — нареди Андроник.
Гласът му беше силен, дълбок и груб и в никакъв случай не можеше да се каже, че гръцкият му гали слуха — така би говорил един войник или дори селянин, но не и император. Сигурно беше поза. Андроник произхождаше от древно и прославено византийско семейство, но знае ли човек?