— Помисли си. Давам ти срок до утре.
Изражението на Юстина беше съвсем неразгадаемо, когато Антипатер свърши разказа си. Какво ли ставаше зад тези тъмни блестящи очи?
— Бях толкова слисан, че не мога да ти опиша — каза той. — Германик е далеч по-сериозен и твърд, отколкото някой е допускал. Зад това лекомислено държание, което демонстрираше, се е криел мъж със силна воля. Истински римлянин.
— Да — кимна тя. — Изненадата сигурно наистина е била голяма.
— Трябва да ти призная, че тази идея да се провъзгласи за император в изгнание и да поведе съпротивата от Галия е романтична и благородна. И съм поласкан от поканата му да го придружа. Само че… не мога да тръгна с него.
Антипатер знаеше, че не би тръгнал, защото Юстина не би го направила. А ако имаше нещо, което да му е ясно в целия този хаос, то беше, че ще тръгне нататък, накъдето пожелае Юстина. За него тя беше по-важна от политиката, от империите и от всички тези абстрактни неща. Сега за него всичко се свеждаше до едно — да са заедно, а бремето на империята да го носят други.
— Как мислиш, дали ще успее да прогони гърците? — попита тя.
— Много е вероятно. Всеки знае, че империята е прекалено голяма, за да бъде управлявана от една столица, а избирането на гръцки император на Запада също няма да реши проблема. Западът е римски. Сега гърците са по-силни от нас, защото ние направихме куп глупости през последните петдесет години и сами подкопахме силите си, но това няма да е задълго. Ще се окопитим и ще бъдем отново онова, което бяхме. Боговете са пожелали Рим да управлява света. Правили сме го повече от хиляда години, и то дяволски добре. И отново ще го правим. Съдбата е на страната на Германик. Помни ми думата, в Рим отново ще се говори латински и ние ще го дочакаме.
Юстина го изслуша мълчаливо и още дълго не продума. Най-сетне попита:
— Много ли е студено в Галия през зимата?
— Чувал съм, че доста. Във всеки случай по-студено от тук.
Прекалено студено за нея, това беше сигурно. Защо й беше притрябвало да пита? Немислимо беше да поиска да тръгне нататък. Нямаше да й хареса.
— Много странно — каза той, след като напразно почака тя да отговори. — Императорът ни е калпав, а братът, за когото мислех, че не става за нищо, се оказа храбър и доблестен мъж. Ако изобщо съществува такова нещо като римска душа, тя трябва да се търси на Запад, където утре поема Германик.
— А ти, Луций? Ти накъде ще тръгнеш?
— Ние с теб сме гърци. Нашият път е в обратната посока, Юстина. На изток. Към слънцето. Към Далмация с Цезар.
— Ти си римлянин, Луций.
— Да, повече или по-малко. И какво от това?
— Рим тръгва на запад. Страхливецът Максимилиан тръгва на изток. Наистина ли искаш да отидеш със страхливеца, Луций?
Антипатер я гледаше слисан и не знаеше какво да отговори.
— Кажи ми, Луций, колко е студено зиме в Галия? Много сняг ли има?
Той най-сетне успя да проговори:
— Какво се опитваш да ми кажеш, Юстина?
— А ти какво се опитваш да ми кажеш? Представи си, че не съществувах. Накъде щеше да тръгнеш утре, на изток или на запад?
Той се поколеба само за миг.
— На запад.
— За да последваш брата на императора в снеговете?
— Да.
— Брата, когото мислеше за нищожество?
— Императорът е нищожество, не брат му. Ако не беше ти, сигурно щях да тръгна с него.
Дали наистина беше така? Отговорът бе да. Да.
— Аз съм римлянин. И искам поне веднъж да се държа като такъв.
— Тогава върви. Върви!
Стаята се люшна пред очите му.
— А ти, Юстина?
— Аз не съм длъжна да се държа като римлянка, нали? Мога да остана тук и да продължа да бъда гъркиня…
— Не!
— Или да те последвам, теб и новия император. — Тя обви ръце около себе си и потрепери, сякаш вече усещаше студеното докосване на снежинките. — От друга страна, все още не е късно да заминем с другия император. Със страхливеца, който подари престола си, за да отърве кожата.
— Знаеш, че и аз не съм от най-храбрите.
— Знам. И все пак щеше да тръгнеш с Германик, ако ме нямаше мен. Има разлика между това да не си храбрец и да си страхливец. Чудя се кое е по-лошо — да тръгнеш през снеговете или да се скриеш на топличко сред страхливци? Как може човек да живее сред страхливци, ако самият той не е такъв?
Той не знаеше какво да каже. Главата му кънтеше. Тя го беше хванала натясно. Знаеше само, че я обича, че има нужда от нея и че ще направи избора, който тя пожелае.
Отвън отново долетяха гръмки тържествуващи викове, а сред тях и писъци. Антипатер погледна през прозореца — пожарите бяха станали повече. Едва сега започваше истинското завоюване и завоевателите бързаха да грабнат своя пай.