Какво пък, това се очакваше. Но сега вече нямаше значение. Единственото, което интересуваше Антипатер, беше кой път да избере — на изток с падналия император или на запад с брат му.
Той погледна Юстина.
Тя все още се гушеше от въображаемия студ на въображаемата зима, но сега се усмихваше. И усмивката й беше истинска.
— Така да бъде, ще бъда римлянка. С тебе в снеговете, в Галия. Лудост ли е, Луций? Е, добре, тогава ще бъдем луди заедно. И ще се опитаме да се топлим един друг, където и да сме… Трябва да си стегнем багажа, любов моя. Твоят нов император заминава за Масалия утре, нали така каза?
2206 O.P.: ПОКРАЙНИНИТЕ НА ИМПЕРИЯТА
Човек познава врага си от пръв поглед. Аз срещнах своя в един искрящ пролетен ден горе-долу преди година, докато вървях край Големия канал, както правех всеки ден, за да се наслаждавам на сутрешния бриз. По водата плавно се движеше флотилия от богато украсени римски баржи, измествайки нашите гондоли, сякаш бяха тресчици. На носа на първата баржа стоеше едър чернобрад римлянин — младият имперски проконсул, и се хилеше, сякаш беше някакъв нов Александър, влизащ триумфално в току-що покорените си владения.
Гледах от стъпалата на малкия храм на Аполон, недалеч от Риалто. Баржата на проконсула беше с три високи мачти, на които се вееха знамена с римските орли, и не можеше да мине под подвижния мост, а той кой знае защо не се вдигаше. Мъжът се огледа нетърпеливо наоколо и очите му се спряха върху мен — блестящи и нагли. Огледа ме безцеремонно, смигна и ми махна с ръка, после сви дланите си като фуния и извика нещо, което не разбрах.
— Какво? — попитах автоматично.
— Фалко! Квинт Помпей Фалко!
Мостът се вдигна и пропусна баржата му, тя бързо се отдалечи надолу по канала. Скоро щях да разбера, че е потеглила към Двореца на дожите, където щеше да живее проконсулът — палата насред големия площад, обитаван някога от принцовете на Венеция.
Погледнах София, компаньонката ми.
— Чу ли го? Какво каза?
— Името си, госпожо. Той е Помпей Фалко, новият ни господар.
— Ах, да, разбира се! Новият ни господар!
Как го мразех в този миг! Това космато италианче, което сигурно лъхаше на чесън, тръгнало така самонадеяно да покорява нашия хубав и спокоен град — как да не го мразя? Някой недодялан войник от Неапол или Калабрия, измъкнал се от вонящата на пот палатка, за да стане проконсул на Венеция, без съмнение като награда за проявена кръвожадност на бойното поле. И сега този новоизлюпен сановник щеше да ни проглушава ушите с неблагозвучния си латински и да ни разваля приемите с недодяланите си римски маниери. Още от пръв поглед изпитах отвращение. Чувствах се омърсена от хладния, нагъл поглед, с който ме удостои, минавайки покрай мен. Квинт Помпей Фалко, да не вярваш! С какво можеше да ме впечатли това грозно име? Мене, благородната венецианка, византийка до мозъка на костите си, която можеше да проследи потеклото си чак до принцовете на Константинопол и от дете се движеше сред силните на деня?
Не бях изненадана, че римляните са тук. От месеци усещах как империята се влива в живота ни, както горчивите океански вълни нахлуват в тихата ни лагуна, преодолявайки преградата на веригата от острови. Така е във Венеция — ограждаме се както можем от морето, но по време на буря то поглъща всичко по пътя си и ни залива. В целия свят няма по-могъщо море от Римската империя и сега то се готвеше да ни връхлети.
Бяхме претърпели поражение. Минаха десет години, откакто василевс Лъв XI и император Флавий Ромул подписаха Равенския договор, обединяващ Западната и Източната империя под върховенството на Рим, и всичко беше така, както по времето на първите цезари. Величието на Гърция беше останало в миналото. Две столетия бяхме първи, но в крайна сметка римляните победиха. Къс по къс цялата независима Византия се върна под римско управление и сега беше наш ред да бъдем погълнати. Венеция, най-западната твърдина на падналата империя. Римски баржи плаваха в нашите канали. Римски проконсул се беше настанил в Двореца на дожите. Римски войници сновяха из нашите улици. Петдесет години кървава гражданска война, двеста години величие — и сега всичко е само история. Дори нямахме свой император. Хиляда години, още от времето на Константин, бяхме имали свой владетел, а сега трябваше да подвиваме коляно пред цезарите. Чудно ли е тогава, че намразих човека на Цезар, влязъл така надменно в този победен, но не и покорен град?
Отначало като че нищо не се промени. Храмът на Зевс не беше превърнат в храм на Юпитер. Хубавите ни византийски монети, нашите солиди и милиареси, останаха в обръщение, макар сред тях да се срещаха и римски ауреуси и сестерции. Говорехме езика, на който бяхме говорили векове. Сега официалните документи се датираха по римски образец — за тях беше 2206 година от основаването на Рим, а не 1123 година от основаването на Константинопол, но кой гледа официалните документи?