— Изглежда ще си правим компания тази вечер — каза Фалко. — Мога ли да ви придружа до мястото ви, госпожо Евдокия?
Той говореше гръцки, при това правилно, макар и със силен варварски акцент. Облегнах се на ръката му. Беше по-висок, отколкото си мислех, и много широк в раменете. Погледът му беше зорък и проницателен, усмивката — непринудена и обаятелна. Отдалеч ми изглеждаше съвсем млад, но сега видях, че е поне на трийсет и пет, ако не и повече. Мразех го заради самоувереността му, заради самочувствието, че е у дома си, заради добрия му гръцки. Мразех го дори заради брадата, гъста и черна — вече няколко поколения в гръцките земи не се носеха бради. Неговата беше къса и само обрамчваше лицето — брада на войник, която му придаваше прилика с императорите от древните римски монети. Нищо чудно да целеше именно това.
Поднесоха блюдата с печена риба и изстудено вино.
— Обичам вашето венецианско вино — каза той. — Далеч по-тънко е от тежките южни вина. Да ви налея ли, госпожо?
Наоколо стояха слуги, които чакаха да свършат тази работа, но моята чаша я напълни проконсулът на Венеция и всички в залата го забелязаха.
Аз бях примерна племенница. Водех приятен разговор, сякаш Помпей Фалко беше обикновен гост, а не пратеник на нашия завоевател. Давах си вид, че съм се примирила напълно с падането на Византия и присъствието на римски чиновници. Попитах го откъде е. От Тарако, каза той. Това било някъде далеч на запад, в Испания. Император Флавий Ромул също бил от Тарако.
А дали са роднини с императора? Не, отвърна Фалко, но той бил близък приятел на най-малкия син на императора, Марк Квинтилий. Двамата воювали заедно в Кападокийската кампания.
— Доволен ли сте от назначението си във Венеция? — попитах го, когато ми наля втори път.
— О, да, госпожо, много! Какво прекрасно градче! Толкова необикновено — навсякъде канали и мостове. И толкова цивилизовано — след цялата врява и суматоха на Рим.
— Да, Венеция наистина е цивилизована — отвърнах.
Но вътрешно кипях, защото знаех какво означава това. Колко е приятна вашата Венеция, такава прелестна играчка! Много умно от ваша страна да построите чудесното си градче на морето, та всички улици да са канали и човек да може да ги обикаля с гондола, вместо да се друса в карета. И какъв приятен отдих е за мене да прекарам известно време в едно такова тихо провинциално кътче и да си пийвам хубаво вино с красиви жени, докато местните величия се въртят около мен и се опитват да спечелят благоразположението ми, вместо да си проправям път през дивата джунгла на римските улици. И докато той възхваляваше красотите на града, аз още повече го намразвах. Едно е да те превземат, съвсем друго е да те покровителстват.
Знаех, че иска да ме съблазни. Не е нужно да притежаваш мъдростта на Атина, за да го разбереш. Само че аз бях решила първа да го прелъстя. Да покоря, доколкото беше възможно, този римлянин, да го усмиря и така да възтържествувам над него. Фалко беше достатъчно привлекателно животно. И на чисто животинско ниво сигурно би било приятно да ме обладае. Другото удоволствие беше да видя победителя победен, преследвача — превърнат в жертва. Копнеех за това. Вече не бях седемнайсетгодишното момиченце, което омъжиха за блестящия Ираклий Кантакузин. Сега разполагах с цял арсенал от хитринки и уловки.
Насочих разговора към изкуството, литературата, философията. Исках да му покажа какъв варварин е. Той обаче се оказа неочаквано добре образован. Когато го попитах дали е посетил най-новата постановка — „Навзикая“ на Софокъл, каза, че я е гледал, но любимата му пиеса на Софокъл е „Филоктет“, защото най-добре разкрива конфликта между честта и патриотизма.
— Все пак, госпожо Евдокия, разбирам пристрастието ви към Навзикая — тази мила принцеса сигурно ви се струва близка.
Пак ме ласкаеше и го мразех за това. Но, честно да си кажа, в театъра плаках, когато Навзикая и Одисей се разделяха — може би виждах нещо от нея у себе си или нещо от себе си у нея.
В края на вечерта той ме попита дали бих приела да обядвам с него в двореца му след два дни. Бях подготвена за това и хладно се позовах на по-стара уговорка. Тогава ми предложи обяд следващата седмица. Отново измислих причина да откажа. Той се усмихна. Очевидно правилата на играта му бяха ясни.
— Тогава може би друг път.
С тези думи се отдалечи и поведе разговор с чичо ми.
Разбира се, намерението ми беше да се срещна с него, но аз да избера мястото и времето. Скоро се появи удобен случай. Когато пътуващи музиканти посещават Венеция, те винаги са добре дошли в дома ми. И сега една такава трупа щеше да изнесе концерт и аз поканих проконсула. Той дойде, придружен от солидна свита. Разбира се, настаних го на почетното място. След концерта Фалко се задържа малко, за да похвали флейтистите и умението на певеца, но не спомена нито дума за обяд. Това беше добре — от този момент аз диктувах правилата на играта. Аз също не му отправих никаква покана, но го разведох, преди да си тръгне, из долните зали на двореца и той се възхити от картините, скулптурите и антиките — всички онези красиви вещи, които бях наследила от баща си и дядо си.