На другия ден римски войник ми донесе подарък от проконсула — малка статуетка от полиран черен камък, изобразяваща жена с котешка глава. В бележката си Фалко обясняваше, че я е купил от един храм в Мемфис, докато служел в провинцията Египет преди няколко години, и изказваше надежда, че ще ми хареса. Тя наистина беше красива, макар и по особен начин, и ми се видя доста странна и плашеща. С нещо ми напомняше самия Квинт Помпей Фалко. Тази мисъл ме слиса. Поставих статуетката в шкафа с антиките и реших, че следващия път, когато го видя, непременно трябва да го накарам да ми разкаже за Египет, за неговите пирамиди, за странните му богове и огромната пясъчна пустиня.
Благодарих му с кратка бележка, после изчаках още няколко дни и го поканих да погостува в имението ми в Истрия следващата седмица.
Той ми отговори, че за голямо негово съжаление следващата седмица братовчедът на Цезар щял да посети Венеция и някой трябвало да го забавлява. Дали не бихме могли да отложим гостуването за друг път?
Отказът ме свари неподготвена. Той се оказа по-добър играч, отколкото очаквах. От ярост чак се разплаках. Имах обаче достатъчно здрав разум да не му отговарям веднага. След три дни му писах отново и изразих съжаление, че в момента не мога да му предложа друго подходящо време, но може би по-нататък ще имам възможността да го поканя. Това беше рискована стъпка, която без съмнение би могла да обърка плановете на чичо ми. Ала Фалко изглежда не се обиди. Когато два дни по-късно гондолите ни се разминаваха, той се поклони и ми се усмихна.
Изчаках още известно време и отново го поканих. Този път той прие. С него дойде охрана от десетима войници. Дали не си мислеше, че се каня да го убивам? Едва ли, просто империята трябваше да демонстрира мощта си при всеки удобен случай. Бях предупредена, че няма да дойде сам, и се погрижих да настаня войниците му в отдалечените постройки и да повикам момичета от селото да ги забавляват и да им отвличат вниманието. Самият Фалко настаних в апартамента за гости в къщата си.
Той отново ми беше приготвил подарък — огърлица от някакви странни зелени камъни, чудато гравирани, а в средата — кървавочервен клин.
— Колко е хубава! — казах, макар да намирах украшението грубо и зловещо.
— Иде от Мексико — обясни той. — Това е голямо царство в Нова Рома, отвъд океана. Там се кланят на някакви загадъчни богове. Ритуалите се извършват на върха на големи пирамиди, където жреците разрязват телата на жертвите и изтръгват сърцата им, докато по улиците не потекат реки от кръв.
— И вие сте бил там?
— Да, преди шест години. В Мексико и още една страна, наречена Перу. Тогава бях посланик на Цезар в Нова Рома.
Бях изумена — този човек беше ходил и в Нова Рома! Двата огромни континента отвъд океана ми се струваха толкова далеч, колкото и самата Луна.
Погалих каменните мъниста — зеленият камък беше гладък като коприна и сякаш гореше с вътрешен огън — и си сложих огърлицата.
— Египет, Нова Рома… — Поклатих глава. — Навсякъде ли сте бил?
— Да, кажи-речи — засмя се той. — Онези, които служат на Флавий Цезар, са свикнали да пътуват. Брат ми е бил в Китай и Япония, чичо ми е слизал на юг в Африка, в земите отвъд Египет, където живеят косматите хора. Това е златен век за Рим, госпожо. Империята е стигнала до всяко кътче на света. А вие? Много ли сте пътувала?
— Виждала съм Константинопол — отвърнах.
— Ах, да, великата столица. На път за Египет минах оттам. Конните състезания на Хиподрума — в живота си не съм виждал подобно зрелище, дори в самия Рим! И дворецът на императора — естествено видях го само отвън. Казват, че стените били от злато. Мисля, че дори дворецът на Цезар не би могъл да се сравни с него.
— Аз съм влизала вътре като дете. Докато все още имахме василевс. Виждала съм златните зали и златните лъвове от двете страни на трона, ревящи и махащи с опашки, също и ювелирните птички, които отварят човките си и пеят, накацали върху златни и сребърни дървета в тройната зала. Василевсът ми подари пръстен. Баща ми е негов далечен роднина. Аз съм от фамилията Фока, а по-късно се омъжих за Кантакузин. Съпругът ми също е от царско потекло.