— О! — възкликна той, сякаш казаното му беше направило кой знае какво впечатление. Какво ли значеха за него всъщност имената на византийските аристократи? Сигурна бях, че продължава да гледа на мен отвисоко. Детронираният император не е никакъв император, а достойнствата на някогашната аристокрация трудно ще направят впечатление някому.
Аз бях дъщеря на малко градче в периферията на падналата империя, трогателно горда с единственото си посещение в някога могъщата столица. А той беше римлянин и целият свят беше открит пред него. Щом могъщият Константинопол с неговите златни стени за този човек беше просто спирка по пътя, какво бе тогава нашата малка Венеция? Какво бях аз?
Мразех го по-силно отвсякога. Вече съжалявах, че съм го поканила.
Но той беше мой гост. Бях приготвила великолепно угощение, с подбрани вина и деликатеси, каквито дори един изкушен римлянин не е и сънувал. Той беше видимо доволен. Пи много и се разгорещи, но от опиянение нямаше и следа. Двамата говорихме до късно през нощта.
Трябва да си призная, бях изумена от дълбочината и богатството на ума му.
Той не беше обикновен варварин. Обучавал се при гръцки учител, както повечето римляни от високопоставени семейства от хиляда години насам. Някой си Евклид, мъдър атинянин, налял в главата на младия Фалко всевъзможни знания — за поезия, драма и философия, научил го на тънкостите на нашия език и го въвел в абстрактните науки, в които ние, гърците, винаги сме били добри. Този римлянин беше на „ти“ не само с инженерните науки и военното изкуство, където открай време римляните са силни, но и с Платон и Аристотел, с литературата и историята на моя народ чак до времената на Агамемнон. Беше в състояние да говори задълбочено за неща, които аз самата знаех само по име, но не познавах отвътре.
Той говори дотогава, докато не ми омръзна, а и след това. Накрая — това беше в онзи глух час на нощта, когато бухалите започват да стенат — аз го хванах за ръка и го поведох към леглото си, дори само за да спра потока на красноречието му, заливащо ме като египетския Нил при пълнолуние.
В спалнята той запали свещ и дрехите ни сами се свлякоха, сякаш бяха изтъкани от мъгла.
Протегна ръка и ме придърпа на леглото.
Никога дотогава не ме беше любил римлянин. В мига преди да усетя прегръдката му, за последен път ме заля вълна на презрение към него и към цялото му племе, защото бях сигурна, че сега вродената му бруталност ще вземе връх и цялото му философско красноречие е било само поза, за да ме направи свое притежание — от петнайсет века вече римляните постъпваха така с всичко, което се изпречеше на пътя им. Щеше да ме покори, да ме колонизира. Щеше да бъде груб, припрян и непохватен, но щеше да получи своето, както правеха римляните открай време, а после да стане и да си тръгне, без да каже дума.
Но грешах, както грешах за всичко останало по отношение на този мъж.
Да, усещането наистина беше като за римлянин, а не като за грък. Вместо да проникне в мен по някой ловък, хитроумен начин, той беше прям и директен. Но не и непохватен, не! Сега разбрах защо жените казват, че гърците правят любов като поети, а римляните — като инженери. До този миг не знаех, че инженерите умеят неща, за които повечето поети не са и подозирали, и ако един инженер може да пише добра поезия, кой би пожелал да мине два пъти по мост, построен от поет?
Останахме заедно до разсъмване, смяхме се и си говорихме между прегръдките. А на сутринта, без да сме мигнали, станахме и тръгнахме голи през къщата към банята. Когато се изкъпахме, излязохме навън. Стояхме и гледахме чудния розов изгрев, без да говорим, гледахме как слънцето се издига над Византия и започва пътешествието си към Рим, към земите на Западното море, към Нова Рома и далечния Китай.
Облякохме се и закусихме с вино, сирене и смокини, после наредих да ни доведат коне и го разведох из имението. Показах му маслиновите горички, нивите с жито, мелницата на потока и отрупаните с плод смокинови дръвчета. Денят беше топъл и слънчев, птиците пееха, а по небето не се виждаше нито едно облаче.
По-късно, докато обядвахме във вътрешния двор, от който започваше градината, той каза:
— Какво чудесно място! Надявам се един ден, когато остарея, да се оттегля за почивка в такова имение.
— Семейството ти сигурно има имение в провинцията.
— Няколко, но нито едно не е толкова спокойно. Ние, римляните, сме забравили какво е да живееш спокойно.