— А ние като западаща раса можем да си позволим да живеем в спокойствие, така ли?
Той ме погледна някак особено.
— Смяташ, че сте западаща раса?
— Не бъди лицемер, Квинт Помпей. Няма нужда вече да ме ласкаеш. Разбира се, че сме такива.
— Защото вече не сте империя ли?
— Разбира се. Някога при нас идваха посланици от места като Нова Рома, Багдад, Мемфис и Китай. Не във Венеция естествено, а в Константинопол. Сега посланиците отиват в Рим, а в гръцките градове ходят само туристите. И римските проконсули.
— Какво странно виждане за света имаш, Евдокия.
— Какво искаш да кажеш?
— За теб загубата на имперската мощ е равносилна на упадък.
— А за теб?
— Ако ставаше дума за Рим — да. Но Византия не е Рим. — Сега той беше много сериозен. — Източната империя е лудост, една голяма грешка, продължила кой знае как хиляда години. Това не е трябвало да се случва. Бремето на управлението на света е отредено на Рим и ние го приемаме като наш дълг. Никога не е имало нужда от Източна империя.
— Искаш да кажеш, че е било ужасна грешка на Константин, така ли?
— Точно така. Дори за империите могат да настъпят тежки времена, за нашата също. По онова време сме се разпрострели твърде надалеч. Константин имал политически проблеми у дома и прекалено много синове, които му създавали грижи. Той смятал, че империята е станала тромава и не може да запази целостта си в този вид, затова основал втората столица и позволил двете части да се развиват самостоятелно. Това известно време давало резултати — какво пък, признавам, няколкостотин години, — но Изтокът забравил, че политическата му система е създадена от римляните, и започнал да вярва, че е гръцка. Това предопределило края му. Гръцката империя е аномалия, която няма място в днешно време, та дори и в древността. Агамемнон не е бил император, а племенен вожд, чиято власт се разпростирала на не повече от десетина мили от Микена. А Атинската империя — колко време е просъществувала? А царството на Александър, след като него вече го нямало? Не, не, Евдокия, гърците са изумителен народ и целият свят им е длъжник за множеството велики постижения, но създаването и управлението на империи не е по тяхната част. И никога не е било.
— Така ли мислиш? — хапливо попитах аз. — Как тогава ви победихме в Гражданската война? И Цезар Максимилиан беше този, който капитулира пред василевс Андроник, или греша? Позволи ми да ти напомня, че двеста години Изтокът нямаше съперник в целия свят!
Фалко вдигна рамене.
— Боговете ни преподадоха урок, това е всичко. Бяхме наказани, включително и за разделянето на империята. Имахме нужда от това унижение, та да не повтаряме никога същата грешка. Вие, гърците, ни нанесохте тежък удар по времето на Максимилиан и наистина бяхте първи по сила, а ние разбрахме какво е да си втори. Но това не би могло да трае дълго. Боговете са отредили Рим да управлява света. В това не може да има съмнение. Така е било по времето на Картаген, така е и днес. Затова Гръцката империя се разпадна, без дори да се налага нова гражданска война. И ето ни тук. От императорския дворец в Константинопол управлява римски прокуратор. И във Венеция имате римски проконсул. Макар че в този момент той прекарва времето си с една красива венецианка.
— Сериозно ли говориш? — попитах. — Наистина ли вярваш, че сте избран народ? Че Рим управлява света по волята на боговете?
— Абсолютно.
Виждах, че наистина го вярва.
— Значи според теб Пакс Романа е дар на Зевс към човечеството? Или по-скоро на Юпитер.
— Да — кимна той. — Ако не сме ние, светът ще потъне в хаос. Господи, жено, нима мислиш, че горим от желание цял живот да сме управници и бюрократи? Не ти ли минава през ума, че бих предпочел да се оттегля в някое имение като това, да ходя на лов, на риба, на полето? Но ние сме народ, който знае как да управлява. И тъкмо затова сме длъжни да го правим. О, Евдокия, ти смяташ, че сме просто едни жестоки, недодялани скотове, чието единствено желание е да завоюват, да покоряват. Ти не разбираш, че това е нашето предопределение, нашето бреме, нашата професия!
— Направо ще ме разплачеш!
Той се усмихна.
— Аз такъв ли съм — жесток, недодялан скот?
— Разбира се. Всички римляни сте такива.
Фалко остана с мен пет дни. През това време едва ли ни се събраха и десет часа сън. После той със съжаление заяви, че трябва да ме напусне, за да се върне към задълженията си във Венеция, и си замина.
Аз останах още малко, сама с мислите си.