Не можех, разбира се, да се съглася, че гърците не са способни да управляват, а римляните са упълномощени от самите богове да го правят. Мисля, че просто в крайна сметка се бяхме опитали да надскочим самите себе си, както обикновено става с могъщите империи, или бяхме станали прекалено изнежени от толкова много благоденствие, а римляните се бяха събудили от двувековния си сън и бяха разбили империята ни. Ала и ние имахме своите велики мигове. Бяхме управлявали света не по-зле от самите римляни.
Така се опитвах да убедя сама себе си и дори си вярвах, но някъде дълбоко усещах, че се самозалъгвам.
Ние, гърците, разбираме величието. Имаме усет за възвишеното и грандиозното. А римляните знаят как да вършат ежедневната работа по управлението. Може би в крайна сметка Фалко беше прав и нашите няколко века имперско величие, прекъснали дългата римска традиция, бяха само една историческа аномалия. Защото сега Източната империя беше само спомен, а Рим отново владееше света. От своя хълм великият Цезар Флавий Ромул управляваше невиждани по мащаб владения. Римляните бяха в най-отдалечените части на Азия, в Индия, корабите им плаваха до изумителните нови континенти на западното полукълбо, благодарение на тях на бял свят идваха странни изобретения — печатни книги, оръдия, изстрелващи снаряди на големи разстояния, и какви ли не още чудеса, а ние, гърците, си седяхме в покорените си градове, пиехме вино, четяхме Омир и Софокъл и се прехласвахме по някогашната си слава. За пръв път в живота си видях моя народ като по-дребен, по-малко велик. Изискан, обаятелен, култивиран — и незначителен.
С какво високомерие се бях отнесла към моя хубав проконсул и как си бе отмъстил той!
Останах в Истрия още два дни и се прибрах в града. У дома ме чакаше подарък от Фалко — гравюра от слонова кост, изобразяваща странна на вид къща и жена с нежни черти, седнала замислено под плачеща върба на брега на езеро. В бележката, придружаваща подаръка, той обясняваше, че е от Китай и я е купил в Бактрия, на границата с Индия. Не ми беше казвал, че е бил и в Бактрия. При мисълта за всичките му пътувания ми се зави свят. Представих си го как избира тези малки съкровища и после ги поднася на жените си от други части на света. Мисълта така ме ядоса, че едва не запокитих гравюрата, но после размислих и я сложих на полицата до каменната египетска богиня.
Сега беше негов ред да ме покани в Двореца на дожите и после да прекараме нощта в леглото, в което бяха спали принцовете на Венеция със своите съпруги. Чаках седмица, после още една, а поканата не идваше. Бях започнала да мисля за него като за човек с необикновени качества и държанието му ми се струваше неразбираемо. Може би го бях надценила. В края на краищата той беше римлянин. Беше получил каквото искаше и сега може би беше готов да се впусне в нови приключения, да търси нови завоевания.
И тук грешах.
Когато нетърпението ми отново преля в ярост и гневът затъмни цялото уважение, което бях започнала да изпитвам към него, отидох при чичо ми Деметрий.
— Виждал ли си скоро нашия проконсул? — попитах. — Да не би да е болен?
— Защо си се загрижила за него, Евдокия?
Бях готова да го убия. След като ме натика в ръцете му, за да постигне собствените си цели, сега имаше нахалството и да ми се подиграва!
— Той ми дължи една покана в двореца, чичо — заявих рязко. — Не че бих приела — не и сега. Но би трябвало да знае, че ме оскърбява.
— И аз трябва да му го кажа, така ли?
— Нищо няма да му казваш. Нищичко!
Деметрий се подсмихна с разбиране. Но бях сигурна, че ще си мълчи. Нямаше да спечели нищо, унижавайки ме в очите на Помпей Фалко.
Дните минаваха. И най-сетне пристигна бележка от Фалко, изискана като всички останали, с която искаше разрешение да ме посети. Първият ми порив беше да откажа. Но на един проконсул не се отказва, пък и исках да го видя. Много исках да го видя.
— Надявам се да ми простиш, че бях толкова нелюбезен — каза той. — Но през последните седмици имах много неща, за които да мисля.
— Не се и съмнявам — изрекох сухо.
Страните му пламнаха.
— Имаш пълно право да ми се сърдиш, Евдокия, но обстоятелствата наистина са необичайни. Знаеш ли, че в Рим са настъпили големи сътресения? Императорът е направил промени в кабинета си. Някои важни хора са извън властта, други внезапно са се издигнали.
— И по какъв начин това засяга теб? — попитах. — Ти от кои си или за такива неща не се пита?
— Един от онези, които са се издигнали, е Гай Юлий Флавил.
Това име не ми говореше нищо.
— Гай Юлий Флавил беше Трети жрец. Сега е Първи трибун. Което е голямо повишение. Но освен това Флавил е от Тарако, откъдето е и самият император, а и аз също. Той е братовчед на баща ми и мой покровител. През всичките тези седмици между Рим и Венеция сновяха куриери. Аз също съм повишен благодарение на усилията на Първия трибун.