— Повишен — повторих.
— Да. Прехвърлят ме в Константинопол. Аз съм новият прокуратор там. Това е най-високата административна длъжност в бившата Източна империя. — Очите му блестяха от задоволство, но миг по-късно изражението му се промени и в погледа му се появи печал и някаква дълбока нежност. — Повярвай ми, Евдокия, посрещнах тази новина със смесени чувства и някои от тях недотам приятни. Това е голяма чест за мен. И все пак, ако зависеше от мен, не бих напуснал Венеция толкова скоро. Тъкмо започнахме да се опознаваме, а вече ще трябва да се разделим за мое безкрайно съжаление.
Той взе ръцете ми в своите. Имах чувството, че ще се разплаче. Искреността му ми изглеждаше напълно истинска — или беше по-добър артист, отколкото си мислех.
Бях зашеметена до безчувственост.
— Кога заминаваш? — попитах.
— След три дни.
— Три дни…
— През които ще бъда много зает.
Можеш да вземеш и мен в Константинопол, мислех си. В двореца на бившия василевс сигурно ще се намери място и за мене.
Но не, това не можеше да стане. Един римлянин, издигнал се така стремително, не би се обвързал със съпруга византийка. Можеше да има любовница византийка, но не това му трябваше на него сега. Беше дошъл моментът, когато един подходящ брак би му открил нови възможности за израстване. Едва ли щеше да се задържи много по-дълго в Константинопол като прокуратор, отколкото във Венеция като проконсул. Не след дълго пътят му щеше да го отведе отново в Рим. Щеше да бъде жрец, трибун, може би Велик понтифик. А защо не и император, ако изиграеше картите си правилно. Тогава може би щеше да ме повика в Рим, за да съживим миналото, но не и преди това.
— Мога ли тази нощ да остана? — попита той някак плахо, сякаш се боеше, че мога да откажа.
Разбира се, не отказах. Това щеше да бъде грубо и дребнаво, пък и го исках. Знаех, че няма да имам друг случай.
Това беше нощ на вино и поезия, на смях и сълзи, на опиянение и изнемога.
После той си отиде и ме остави в блатото на дребното провинциално съществуване, устремен към Константинопол и към славата. Голяма процесия от гондоли го съпроводи по канала до залива. Говореше се, че новият проконсул ще пристигне всеки момент.
Получих от Фалко прощален подарък — драмите на Есхил. Малко спретнато томче, отпечатано на машина — едно от онези нови изобретения, с които Рим толкова се гордееше. Разгърнах го с презрение — да ми прати не благороден ръкопис, а тази евтиния, печатана на машина! Ала по-късно, както вече неведнъж ми се беше случвало, откакто познавах този необикновен мъж, бях принудена да променя мнението си и онова, което ми се струваше евтино и безвкусно, ме изпълни с възхищение. Книгата беше красива по свой начин. Нещо повече, тя слагаше началото на нова ера и би било глупост да си затворя очите пред това.
Така научих от първа ръка колко могъщ е Рим и колко нищожни са някогашните величия. За него нашата прекрасна Венеция беше само спирка по пътя. Същото щеше да бъде и с величавия Константинопол.
Така ми беше преподаден урок, който никога няма да забравя. Научих много за Рим и римляните на собствен гръб, защото сега вече разбирам, че те са всичко, а ние, колкото и да сме шлифовани и култивирани, сме нищо.
Бях подценявала Квинт Помпей Фалко абсолютно във всичко, по същия начин бях подценявала и неговото племе. И не само аз. И тъкмо затова те отново управляваха света, а ние се усмихвахме, кланяхме им се и се домогвахме до благоволението им.
Той ми писа няколко пъти. Сигурно съм оставила у него силни впечатления. Говори за срещите ни предпазливо, но с топлота. И не споменава, че се надява да го посетя в Константинопол.
Все пак не изключвам възможността да го направя. А може и да си остана тук. Всичко зависи от това какво представлява новият проконсул.
2543 O.P.: ЗАПОЗНАВАНЕ С ДРАКОНА
Онази сутрин стигнах в театъра около девет сутринта — половин час преди уговореното време, защото знаех колко суров може да бъде Цезар Деметрий към закъснелите. Оказа се обаче, че той е дошъл още по-рано. Лабиен, личният му телохранител и главен сътрапезник, се мотаеше около входа.
— Защо се забави толкова? — изпръхтя той насреща ми. — Цезар те чака.
— Подранил съм с половин час — осведомих го кисело. Нямаше защо да се церемоня с такива като Лабиен — или Поликрат, както го величаеше сега Цезар, който ни беше измислил гръцки имена. — Къде е той?