Очите ми щяха да изхвръкнат, така се бях облещил. Строителството на подобно съоръжение би отнело половин век, да не говорим за милиардите сестерции, които щеше да глътне.
Но това не беше всичко. Далеч не беше всичко.
— После, Писандре, ще трябва да направим нещо за удобствата на царските особи, навестяващи Панорм. — Той прокара пръст към левия горен ъгъл на картата до голямото пристанище в северната част на острова. — Баща ми обича да отсяда в Панорм, когато идва тук, но дворецът е на шестстотин години и за нищо не става. Искам да го съборя и да построя на негово място копие на императорския дворец на Палатина, а може би и на Форума в подножието му. На него ще му хареса — ще се чувства като у дома си в Сицилия. А в централната част на острова, където ходим на лов, имаме чудесния стар дворец на Максимиан Херкулей недалеч от Ена, ала той практически се руши. Можем да издигнем нов палат във византийски стил, да речем, но трябва много да внимаваме да не повредим сегашните мозайки. А после…
Слушах го изумен. Идеята на Деметрий за възраждане на сицилианското стопанство се свеждаше до строителството на безумно скъпи дворци по целия остров. Щяха да са нужни армия от строители и поне един век време, за да се осъществят всичките му грандиозни проекти. Само замисълът му за Сиракуза би разорил империята.
— Е, Писандре, какво ще кажеш? Чувал ли си за подобна строителна програма в историята на света?
Лицето му сияеше. Деметрий Цезар е много хубав мъж, а в този момент, вдъхновен от мегаломанския си замисъл, приличаше на истински Аполон. Само че луд Аполон. Какво бих могъл да отговоря на всичко това? Че е изгубил напълно разсъдъка си ли? Че не съм сигурен дали в хазната на баща му ще се намери достатъчно злато за нелепото му начинание? Че всички отдавна ще сме мъртви, когато замисленото от него види бял свят? Баща му Лодовик, назначавайки ме на служба при него, ме предупреди за изменчивия нрав на сина си. Една непредпазлива дума — и можех да полетя надолу по стъпалата, които току-що бях изкачил с толкова труд.
Аз обаче знам как се разговаря с царски особи. Тактично, но без подмилкване, казах:
— Този замисъл ме изпълва с благоговение, Цезаре. И не мога да се сетя за нищо подобно.
— Така е. Никой досега не е замислял подобно нещо. Аз ще вляза в историята. Нито Александър, нито Сарданапал, нито дори самият Август Цезар не е предприемал толкова мащабен проект. Ти, разбира се, ще бъдеш архитектът на това начинание, Писандре.
Да ме беше изритал в корема, пак нямаше да ме зашемети така.
— Аз ли, Цезаре? — попитах отмалял. — Прекалено голяма чест е за мен. Сега се занимавам с исторически изследвания, господарю. Вярно е, че разбирам нещичко от архитектура, но не смятам, че съм достатъчно…
— Аз пък смятам. Спести ми фалшивата си скромност, Драко.
Отново ме наричаше със собственото ми име. Това не беше малко.
— Всички знаят колко кадърен човек си. Криеш се зад тази поза на учен, защото така ти се струва по-безопасно, но аз познавам истинските ти способности и ще се възползвам от тях, когато стана император. Това отличава великия държавник, не мислиш ли — че умее да се обкръжи със също такива велики мъже и да ги вдъхнови да разгърнат изцяло възможностите си! А аз се надявам да бъда велик държавник — след десет, двайсет години, когато ми дойде редът. Но вече съм започнал да подбирам най-важните хора, които ще ми служат. Ти си един от тях. — Той ми смигна. — Гледай кракът ти да оздравее бързо, Драко. Мисля да започна със строителството на двореца в Тавромений, а това означава, че ще трябва да се катериш по скалата и да търсиш най-удобните места. Не ми се ще да го правиш с патерици. Погледни, Писандре, колко е красива днес планината!
Само за няколко секунди отново се превърнах в Писандер.
Той нави свитъка. Чудех се дали най-сетне не сме стигнали до обсъждането на въпроса за театъра. Но тогава ми просветна, че Цезар, въодушевен от грандиозния си план, е толкова склонен да се занимава с дреболии, колкото един бог би се заинтересувал от здравословните проблеми на някой смъртен — например от един счупен глезен, когато умът му е зает с мисълта какъв нов мор да прати на хората, та да натръшка поне милион жълтокожи китайци за някакъв си месец.
Известно време се наслаждавахме заедно на гледката. Когато усетих, че вече мога да си вървя, обърнах се и бавно и мъчително заслизах по стъпалата. Въпросът за ремонта на театъра изобщо не беше повдигнат. Тъкмо бях стигнал долната площадка, когато го чух да ме вика. За един ужасен миг си представих как отново изкачвам всички тези стъпала за втори път. Той обаче просто искаше да ми пожелае приятен ден. Цезар Деметрий може да е луд, но в никакъв случай не е зъл.