— Императорът никога няма да го допусне — заяви Спикуло, докато си пиехме виното същата вечер.
— Напротив. Императорът изпълнява и най-дребните желания на откачения си син. Както впрочем и не толкова дребните.
Спикуло е най-старият ми приятел, възнисък и голяма драка, както подсказва името му. И двамата сме испанци, в Тарако ходехме заедно на училище. Когато се преместих в Рим и постъпих на служба при императора, той последва примера ми. Когато императорът ме прехвърли да служа на сина му, той ме последва и в Сицилия. Вярвам му така, както не вярвам на никого другиго. Онова, което си говорим с него, може да бъде окачествено като най-подла държавна измяна.
— Дори и да се захване с тази работа — продължи Спикуло, — доникъде няма да я докара. Знаеш го какво представлява. Половин година след като изкопаят основите на тукашния дворец, той ще реши да започне Партенона си в Сиракуза. Ще вдигне три колони и ще тръгне за Панорм. А след един месец ще е някъде другаде.
— И какво от това? — попитах. — Мен какво ме засяга?
Не аз, той ще изглежда глупакът, ако постъпи по този начин. Аз съм само архитект.
— Какво? — облещи се той. — Ама наистина ли смяташ да се забъркаш в тази работа?
— Цезар ми предложи.
— А ти такова мекотело ли си, че да правиш онова, което се иска от теб, без дори да се замислиш? Да пропилееш пет или десет години от живота си заради шантавите планове на един малоумен принц, желаещ да захлупи острова с мраморен похлупак? И името ти да остане навеки свързано с неговото като негов сподвижник в безумните му начинания? — Спикуло занарежда провлечено: — Тиберий Улпий Драко, най-големият учен на епохата, безразсъдно се отказва от ценните си научни занимания, за да посвети остатъка от живота си на тази поредица от недомислени мегаломански начинания, като нито едно от тях не вижда бял свят. А една сутрин е намерен мъртъв, сложил край на живота си със собствената си ръка, проснат в подножието на Голямата пирамида в Сиракуза… Не, Драко! Не го прави! Махни се, докато не е станало късно!
— Говориш, сякаш имам някакъв избор.
Той ме изгледа втренчено, изправи се и с куцукане прекоси двора по посока на терасата. Спикуло е куц по рождение — ходилото на левия му крак е извито навън. Инцидентът с моя счупен глезен го разяри, защото сега и аз куцах, а това допълнително привличаше вниманието към неговия недъг, докато двамата се тътрехме по улиците — гротескна двойка, която спокойно би могла да отива на просяшко сборище.
Той остана така известно време, като ме гледаше намръщено, накрая изрече:
— Ти ме изумяваш, Драко. Какво значи, че нямаш избор? Просто се откажи от службата и се върни в Рим. Императорът също има нужда от теб. Да си намери друга бавачка за малоумното си синче. Нали не допускаш, че Деметрий ще те хвърли в затвора, задето си отказал? Или че ще те екзекутира?
— Ти не разбираш. Аз искам да се заема с това.
— Макар че става дума за обърканите сънища на един луд? Да не си откачил, Драко? Да не е заразна лудостта на Цезар?
Усмихнах се.
— Знам колко нелепа е цялата работа. Но това не значи, че не ми се иска да опитам.
— А, това ли било! — най-сетне схвана той. — Изкушението на непостижимото! Ох, Драко, Деметрий май не е толкова луд, колкото изглежда. Добре те е преценил. Само един човек на света има куража да се захване с подобна идиотска работа и той е тук, в Тавромений.
— Да — кимнах. — Да, Спикуло! Разбира се, че се изкушавам. И какво, ако всичко това е лудост? Ако нищо от замисленото не се осъществи? Поне ще се сложи началото. Ще се направят планове, ще се положат основите. Не допускаш ли, че ми се иска да видя как се строи една египетска пирамида? Или как се гради дворец на стръмната скала? Това е шансът на живота ми.
— А изследванията ти върху живота на Траян VII? Само преди ден-два не говореше за нищо друго, освен за документите, които чакаш от архива на Севиля. По цяла нощ разсъждаваше върху чудесните открития, които очакваше да намериш там. Наистина ли мислиш да зарежеш всичко това ей така?
— Не, разбира се. Защо единият проект трябва да е спънка за другия? Нищо не ми пречи през деня да работя върху плановете на дворците, а вечер да се занимавам с историческите изследвания. Не мисля да се откажа и от рисуването, поезията и музиката. Струва ми се, че ме подценяваш, стари приятелю.
— Е, ти поне трудно можеш да бъдеш упрекнат в същото.
Предпочетох да не коментирам изказването му.
— Помисли само върху едно нещо и после спираме да обсъждаме въпроса, става ли? Лодовик е минал шейсетте и здравето му не е блестящо. Когато умре, Деметрий ще стане император, независимо кой какво си мисли, и ние с теб ще се върнем в Рим, където аз ще бъда ключова фигура в администрацията му. Това ми отваря пътя към всички научни и исторически източници, които столицата може да предложи. Освен, разбира се, ако не се покажа твърде неблагоразумен, докато той е още наследник, и не му хвърля в лицето този проект, както очевидно искаш да направя. Ето защо ще приема предложението. Това ще бъде нещо като вложение за бъдещето.