— Много разумно разсъждаваш, Драко.
— Благодаря.
— А я си представи, че когато стане император, което по някаква зла ирония на боговете вероятно ще се случи скоро, той предпочете да те държи в Сицилия, за да напълниш този остров с архитектурни чудеса втора ръка? И ти останеш до края на живота си в това затънтено място, за да надзираваш безсмисленото и ненужно строителство…
Вече започна да ми писва.
— Виж какво, Спикуло, готов съм да поема този риск. Той вече достатъчно ясно ми даде да разбера, че когато стане император, ще се възползва от множеството ми умения далеч по-добре от баща си.
— И ти му повярва?
— Звучеше ми напълно искрено.
— Ох, Драко, Драко! Започвам да си мисля, че си по-луд и от него!
Това беше авантюра, разбира се. И аз го знаех.
Спикуло може би беше прав, като казваше, че съм по-луд и от горкия Деметрий. В края на краищата Цезар не можеше да бъде друг. В семейството му повече от сто години лудостта беше постоянно наблюдавано явление — някаква сериозна душевна нестабилност, умствен недъг, при който често се стигаше до непредсказуеми изблици на непостоянство и фантазьорство. Аз, от друга страна, всеки ден съм в досег с ясния, логичен разум. Свикнал съм на усилена работа и съм надежден човек, освен това притежавам интелект, с чиято помощ преуспявам във всичко, с което се захвана. Не се хваля. Моите достижения са факт и изобщо не подлежат на съмнение. Строил съм храмове и дворци, рисувал съм великолепни картини и съм правил прекрасни статуи, писал съм епически поеми и исторически книги. Дори изобретих летяща машина и един ден ще я построя и ще я изпитам. И с много други неща възнамерявам да се захвана — тайни, зашифровани в записките ми, идеи, които ще променят света. Един ден ще доведа всичко това докрай. Но в момента мога да говоря за откритията си само с намеци и тъкмо затова съм ги зашифровал (сякаш някой би могъл да ги разбере дори и да са изписани на най-разбираемия латински!).
Някои смятат, че дължа тази живост на ума на някакво специално благоволение на боговете — няма да споря, но и наследствеността без съмнение си казва думата. Изключителните ми способности са заслуга на предците ми, както недъзите на Деметрий Цезар са му дар от неговите предци. В моите вени тече кръвта на един от най-великите императори, ясновидеца Траян VII, комуто напълно би подхождала титлата, дадена преди шестнайсет века на първия император с това име — Оптимус принцепс, „най-добрият сред принцовете“. А кои са предците на Деметрий Цезар? Лодовик! Марий Антоний! Валенс Аквила! Нима някога на престола е имало по-слаби мъже? Нима тъкмо те не бяха тласнали империята по пътя на упадъка и разложението?
Разбира се, в историята на всяка империя има периоди на подем и падение. Помислете си — преди осемнайсет века са царели хаос и размирици, а Август Цезар полага началото на управление, което ни служи и до днес. А когато разредената кръв на ранните цезари поражда чудовища като Нерон и Калигула, спасението се явява своевременно в лицето на Траян, след него и Адриан, наследени от не по-малко способните Антонин Пий и Марк Аврелий.
Проблемите на един по-късен период са решени успешно от Диоклециан, чието дело е довършено от великия Константин. А когато седемстотин години по-късно отново се стига до неизбежната криза, наречена от историците Големия упадък, и сме покорени от нашите гръцки събратя от Изтока, Флавий Ромул е човекът, който отново ни дарява свободата. Не след дълго настъпва времето на Траян VII, чиито изследователи обикалят цялото земно кълбо и носят на Рим несметни богатства, полагайки началото на периода, известен ни като Възраждането. Днес, уви, отново сме в криза, която след време може би ще бъде наречена Втория голям упадък. Този цикъл като че наистина е неизбежен.
Аз съм свикнал да мисля за себе си като за един от последните представители на Възраждането, роден по някаква нещастна случайност две столетия след времето си и принуден да живее в епоха на упадък и слабоумие. Това е една приятна представа и имам всички основания да смятам, че не е съвсем безпочвена.