Че епохата е упадъчна — това е вън от всякакво съмнение. Един от безпогрешните признаци е страстта към неоправдано разточителство, а какъв по-добър пример за това от неразумния и недообмислен план на Цезар да превърне Сицилия в паметник на собственото си величие? Фактът, че сградите, които трябва да построя, почти без изключение са копия на вече съществуващите, само потвърждава моето убеждение.
Освен всичко останало и централната власт отслабва. Далечните провинции като Сирия и Персия открай време си правят каквото си искат, но сега и Галия, Испания, Далмация и Панония, под носа на императора, започват да се държат като независими царства. Пък и езиците — какво стана с нашия хубав чист латински, гръбнака на империята ни? Изродил се е в куп местни диалекти. Сега всяка провинция си има свой говор. Ние, испанците, говорим испански, галите си мънкат под дългите носове на своя така наречен галски, а тевтонските провинции съвсем са се отказали от латинския и бъбрят на някакъв фъфлещ примитивен германски. И така нататък. Та дори и в самата Италия латинският вече е почти изместен от някакво недоносче, наречено романски език — музикален и приятен за ухото, но напълно загърбил дълбината и граматическата гъвкавост на латинския, които го правят световен език. И ако латинският отмре (за разлика от гръцкия на Изток, избегнал подобна участ), как испанецът ще се разбере с британеца, тевтонецът с гала или далматинецът с когото и да било?
И това ако не е упадък — цялото ни общество е обхванато от тези центробежни сили!
И дали наистина аз съм човек от Възраждането, натикан в тази жалка епоха? Не е толкова лесно да се каже. Ние използваме думата „възрожденец“ за човек с необикновено обширни и задълбочени познания. Аз определено съм такъв. Но дали наистина бих се чувствал добре в онази дивашка епоха на Траян VII? Притежавам характерната за Възраждането широта на ума, но не и техния горещ темперамент. Не бива да забравяме, че те са хора от Средновековието. Бих ли могъл да ходя с меч и да го вадя при най-малката провокация? Да имам двайсет любовници и петдесет извънбрачни деца? Да се кача на миниатюрно скърцащо корабче, за да поема към непознати земи?
Не, може би не съм като тях. Те са хора с широки души. За тях светът е бил по-голям, по-интересен и далеч по-тайнствен и романтичен, отколкото за нас, и те са се потапяли в тайните му със страст и енергия, които днес за нас са немислими. Аз се съгласих с предложението на Цезар, защото то събужда у мен романтична тръпка и ме кара да се чувствам наследник на своя велик предшественик Траян VII, Траян Дракона. Но с какво всъщност се захващам? Ще откривам като него нови светове ли? Не, просто ще строя пирамиди, гръцки храмове и вилата на Адриан. Само че всичко това вече е направено, при това доста добре, и няма нужда да се прави отново. Не съм ли тогава също толкова безнадежден, колкото и съвременниците ми?
Каквато и да е истината, аз съм тук, несъмнено интелигентен и трезв, но доброволно се забърквам в безумния замисъл на нашия слабоумен Цезар само защото нямам сили да устоя на предизвикателството. Какво е това — великолепен романтичен жест или просто лудост? Не изключвам Спикуло да е прав, когато казва, че съм по-луд от самия Деметрий. Всеки що-годе здравомислещ човек би побегнал презглава при подобни обстоятелства.
Не беше нужно да съм Сибила, за да се досетя, че ще мине много време, преди Цезар отново да отвори дума за проекта си. Вниманието му не можеше да се задържи задълго върху каквото и да било — един от признаците на болестта му. Два дни след разговора ни в театъра той напусна Тавромений, отиде на почивка сред пясъчните дюни на Африка и остана там повече от месец. Тъй като не бяхме стигнали по-далеч от избора на място за новия дворец върху скалата, камо ли да се споразумеем за вида му и нужните средства, аз изхвърлих всичко това от главата си до неговото завръщане. Дълбоко в себе си се надявах дотогава да е забравил напълно за целия проект.
Възползвах се от отсъствието му, за да продължа работата си върху онова, което най-живо ме интересуваше в последно време — изследването върху живота на Траян VII.
Изключителният житейски път на този велик император до ден-днешен не е осветен както подобава от историците. Това може да изглежда странно, като се има предвид дългата ни историографска традиция, водеща началото си от древността. Но от времето на Флавий Ромул насам тя като че се прекъсваше. Може би в тази епоха на велики мъже всички са били твърде заети да правят история и не са имали време да я пишат.