Ала плаването право на запад се оказало невъзможно заради насрещния вятър и течението в източна посока. Така че му се наложило все пак да тръгне на север и известно време да плава близо до брега. Когато най-сетне успели да обърнат на запад, в морето не срещнали нито един остров. Отвсякъде ги обграждала безкрайна водна пустош. Запасите от храна били на привършване, всички опити да хванат риба се оказали неуспешни и хората били принудени да ядат трески и стърготини и да ловят плъхове в трюмовете. Дневната дажба от вода се свеждала до една-единствена глътка. Сега най-голямата опасност не била нов бунт, а гладна смърт.
Най-сетне стигнали до някакви малки острови, на които не растяло нищо, освен дребни изродени храсти. Но все пак имало хора — петнайсет-двайсет души, голи диваци, боядисали телата си на ивици. „Те ни посрещнаха с град от камъни и стрели. Двама от хората ни загинаха. Нямахме друг избор, освен да ги избием всичките. И тъй като на острова не открихме никаква храна, само няколко жалки риби и раци, уловени от тези хора през деня, опекохме телата на мъртъвците и ги изядохме, иначе щяхме да умрем от глад.“
Не мога да кажа колко пъти четох и препрочитах тези редове с надеждата, че следващия път ще прочета нещо друго. Ала те си оставаха същите.
На четвъртия месец от плаването през Пасифика се появяват и други острови, по-плодородни, чиито жители отглеждали някакъв сорт палми, от които правели хляб, вино и масло, освен това имали ямс, банани, кокосови орехи и други тропически растения, с тях отдавна вече сме свикнали. Някои от островитяните посрещали мореплавателите дружелюбно, но повечето били настроени враждебно. И тук дневникът на Траян изобилства с описания на зверства: „Избихме ги до крак. Подпалихме селото им за назидание на съседите. Натоварихме реколтата им на корабите.“ Същите фрази се повтарят отново и отново. И нито дума на съжаление или угризение. Сякаш вкусвайки човешка плът, те самите се бяха превърнали в чудовища.
Отвъд тези острови се простирала нова водна пустиня. Траян осъзнал, че Пасификът е невъобразимо огромен — в сравнение с него познатият им дотогава океан изглеждал обикновено езеро. Следващото откритие дошло след много седмици — голяма островна група, която днес наричаме Августини. Седем хиляди острова, големи и малки, разположени като широка дъга, около хиляда мили дълга. „При нас дойде вождът, величествена фигура с изрисувано лице и памучна пола, поръбена с коприна. Носеше копие и бронзов кинжал, инкрустиран със злато, щитът му също блестеше от скъпоценния метал. Обиците и гривните му и те бяха от злато.“ В замяна на римските дрънкулки местните предлагат подправки — канела, карамфил, джинджифил, мускатово орехче — и скъпоценни камъни, перли и злато. „Целта ми е постигната — пишеше Траян. — Открихме приказна империя насред огромното море.“
Откритието било последвано от завоюване, извършено по възможно най-жестокия и брутален начин. Отначало римляните били приети добре от местните жители, но скоро работите тръгнали на зле. Някои от войниците на Траян, разгорещени от изпитото вино, се нахвърлили върху жените от острова с цялата стръв на мъже, близо година недокосвали женска гръд. Самите жени, както споделя Траян, отначало като че нямали нищо против, но хората му се отнасяли с тях толкова грубо и жестоко, че предизвикали справедливо възмущение у местните. Избухнали свади и мъжете от острова се вдигнали да защитят своите жени (някои от тях нямали и десет години!). Стигнало се до кървава касапница, в която бил убит и благородният вожд на острова.
Тази част от дневника се чете с огромно усилие. От една страна, великолепно описва нравите на островитяните — как възрастни жени принасят в жертва прасета, танцувайки под музиката на тръстикови свирки, после мажат с кръвта на жертвата челата на мъжете, как през гениталиите на мъжете от всички възрасти са промушени златни или сребърни пръчици с размера на гъше перо и още множество изумителни подробности, които сякаш идат от друг свят. И в същото време описание на клането, на безмилостното изтребване на островитяните под един или друг предлог, на пътуването от един остров на друг, където римляните са посрещани с мир, но много скоро мирът се изражда в насилие, убийства и грабежи.
Траян обаче очевидно не виждал нищо нередно в това. Страница след страница с все същия спокоен и уверен тон той описва тези ужаси, сякаш са най-естествената и неизбежна последица от сблъсъка на две култури. Собственият ми потрес и отвращение, докато четях, ми подсказаха колко различна е нашата епоха от неговата и колко далеч съм всъщност от възрожденеца, за когото се мислех. Траян е гледал на престъпленията на своите хора в най-добрия случай като на печална необходимост. За мен те са чудовищни. Постепенно осъзнах, че това е един от белезите за упадъка на нашата цивилизация — отвращението ни към насилието. Ние все още сме римляни, ненавиждаме хаоса и не сме изгубили умението си да воюваме. Ала когато Дракона така спокойно описва как в отговор на нападение със стрели влизат в действие тежките римски топове, как цели села са опожарени заради някаква дребна кражба от един от корабите му, как хората му утоляват похотта си с малки момиченца, защото ги мързи да потърсят по-големите им сестри — тогава чувствам, че може да се каже много в защита на нашия упадък.