Матев глътна наведнъж алкохола от чашата си и обяви:
— Все сте едни… и от миналото, и от бъдещето…все гледате да експлоатирате моята бедна Мартичка!
— Но важно е как го правим — възрази лемуриецът. — Едно е да отвлечеш самолет, друго — да материализираш съня на една прекрасна и чувствителна дама.
— Излиза, че сте крадци на сънища!
— На внушени от нас сънища! — натърти лемуриецът. — И пак от нас — материализирани и проектирани в други времена.
— А къде ви е ненатрапчивостта, когато дори и в сънищата се месите, в най-съкровената дейност на човешкия ум? — възропта Матев.
— Сънищата и без това съществуват в материалния свят, само че вашата цивилизация още не се е научила да използува огромните запаси от натрупани сънища. Е, ние поразчистваме най-уродливите и опасните, но…защо да не се възползуваме от нещо, което способствува за развитието на човечеството?
Матев изпи още една чаша и се усети отмалял и безпомощен.
— Любезни господине, аз исках да напиша един мирен и трогателен разказ. Вие ми объркахте плановете и вместо това…
— Дадох нови насоки на вашето мислене — заяви лемуриецът. — Ще трябва дори да ми благодарите.
— За цялата тая „супа от алабаш и киселец с канела“, както каза жена ми? А може ли да ми посочите логическите връзки? Защо му е на Колумб тоя Леонардо, след като и вие възнамерявате да се появите като Алонсо де Охеда?
— Защото хората трябва сами да сътворяват своята история! Ние, лемурийците, само внимаваме да не се случи нещо непоправимо във важен за човечеството момент и да се скъси вашият цикъл или цивилизацията ви да преустанови своя възход. И се явих аз, под името на дон Алонсо де Охеда. Истинският дон Алонсо бе загинал при корабокрушение. Той беше добър мореплавател, но му липсваше ожесточение. Това рядко качество взех от болярина Драган от Охрид, посечен в бой с турците. И двамата мъже ми бяха по мярка и аз имах удоволствието да действувам от тяхно име и с тяхното право. И тъй като сеньор Кристофоро Колон бе един решителен, но и разсъдлив човек, той се нуждаеше от подтика на моята дързост, от моята опитност, а също така от чистите стремежи, от приказните видения на дон Леонардо…
— И най-вече — от своята гениална предвидливост — реши да напомни Матев.
— Защо ми натрапвате всеизвестни истини? — се възмути гостът и като че ли се обиди. — На мен вече не ми е интересно да стоя при вас. Благодаря ви, че ми придадохте по-съвременен вид, но аз не ще се възползувам от това, а пак — вие. Леко ви утро! И запомнете тая нощ. Може да се окаже от съществена важност за човечеството, защото то пак стои пред Великото Неизвестно. — И лемуриецът се пъхна под килима.
Матев със страх наблюдаваше как очертанията на тялото под тъканта изтъняваха, докато килимът легна на пода. Матев предпазливо го повдигна. Настилката под него още пазеше синкавата му сянка, която бързо изчезна.
Матев си рече:
— Аз май наистина се напих — и легна да спи.
Събудиха го предпазливо чак на обяд.
Той се нахрани разсеяно и пак легна да спи.
Децата недоволно се изнизаха да играят. Баща им беше обещал да ги води на цирк, а вместо това…
Е, вместо на следобедно представление, той ги заведе на вечерно, като пресече протестите на прислужницата и остави след това децата да играят до късна нощ.
Матев като че се боеше да стои сам и буден.
Но вечерта бе спокойна. Телевизорът забавляваше добре стопанина си, а известно е, че пред включен телевизор чудеса не се извършват.
На другия ден след обяд Марта долетя. Нацелува всички подред, разхвърли куфарите, извади подаръците, покани приятелките си да ги получат и чак след вечеря се сети за търпеливия си съпруг. Разказа му за успехите си, за сутрешната разходка из старата Мавърска крепост и с тайнствен глас попита:
— А ще познаеш ли какво донесох за тебе?
Матев си позволи да бъде ревнив и саркастичен:
— Покана за дуел. От някой нов обожател.
Марта се престори на засегната:
— Аз живей толкова благопристойно! Аз му нося толкова благочестив подарък! И каква благодарност получавам?
С обиден вид измъкна от голямата си тоалетна чанта пакет, обвит в потъмнял брокат, и го подаде на мъжа си.
Матев разгърна старинната обвивка и откри обковано със сребро евангелие. Докато той криеше чрез мълчание почудата си, Марта с превъзходство каза:
— Такъв подарък не всеки може да получи: ръкопис от петнайсети век с приписки по полетата. Даде ми го настоятелят на катедралата, където след представлението отидох, за да пея посред нощ на най-важните хора на света.