Провери колко страници остават. Не бяха много. Осем? Не, десет. Отново се приведе над тях, трупайки ги в скута си.
16.
Излизам от студена стая, в която същество, напомнящо баща ми, се опитва да ме убие, и сядам до гроба на брат си в лятна нощ, по-мека от кадифе. Луната се носи по небето като потъмнял сребърен долар, а кикотниците са си устроили празненство в дебрите на Вълшебната гора. От време на време нещо друго, нещо, скрито по-дълбоко в горите, надава рев. Тогава кикотниците се умълчават за малко, но предполагам, че това, което ги забавлява, е по-силно от тях, защото отново почват да се смеят — отначало един, после двама, пет, докато накрая не огласят гората с противния си смях. Нещо, което е твърде голямо, за да е ястреб или кукумявка, се носи безмълвно по нощното небе и закрива с криле луната. Предполагам, че това е някаква птица, характерна за Бумна луна. Надушвам всички благоухания, които с Пол толкова обичахме, но сега те са някак си противни, все едно се смесват с миризмата на опикано легло; сякаш, ако вдишам по-дълбоко, те ще забият нокти в носа ми и ще останат там. Виждам как надолу по пурпурния хълм сияйни сфери от светлина се клатушкат като медузи. Не знам какво представляват, но не ми се нравят. Струва ми се, че ако ме докоснат, като нищо ще ме уловят В хватката си или ще избухнат и цялото ми тяло ще пламне в сърбеж, както при докосване на отровен бръшлян.
Настръхвам от ужас до гроба на Пол. Не искам да ме е страх от него и не се боя, не и наистина, обаче продължавам да си мисля за съществото, което го беше обсебило, и се чудя дали — може би още не е вътре в него. Ако тук нещата, които са хубави през деня, се превръщат в отрова през нощта, дали не е възможно едно спящо зло да се пробуди, нищо че се намира в гниеща, заровена плът? Ако то накара Пол да протегне ръце от земята? Ако накара мръсните му мъртви ръце да ме сграбчат? Ако ухилената му физиономия се доближи към лицето ми с ручейчета от кал, стичащи се като сълзи от ъгълчетата на очите му?
Не ми се ще да плача, на десет години съм твърде голям да цивря като бебе (особено като се има предвид през какво съм минал), но се разплаквам, няма как. После съзирам дървото, което е издадено малко по-напред, и ниско разперените му клони образуват нещо като тъмен облак.
На мен, Лизи, дървото ми се видя… добронамерено. Тогава не знаех защо, но сега, след толкова години, мисля, че знам отговора. Писането събуди спомена. Нощните светлинки, онези страшни студени балони, които се носеха над земята, нямаше да влязат под облака му. Когато се приближих до него, осъзнах, че поне това дърво ухае сладко, почти толкова сладко — колкото през деня. Под това дърво седиш сега, Лизи, докато четеш тази история. Аз съм много уморен. Едва ли ще мога да разкажа останалото съвсем точно, макар да знам, че трябва да се постарая. В крайна сметка това е последната ми възможност да си поговоря с теб.
Да кажем, че едно момче седи на завет под дървото… колко време? Кой би могъл да каже? Не през цялата дълга нощ, а докато луната (ако си забелязала, тук тя винаги е пълна) залезе. Момчето е задрямвало и се е събуждало пет-шест пъти, сънувайки чудновати и понякога прекрасни сънища, от които поне един по-късно ще стане сюжет за роман. Било е там достатъчно дълго, за да назове великолепния си подслон Дървото на историите.
И достатъчно дълго, за да узнае, че нещо ужасно — нещо много по-сериозно от незначителното зло, което е завладяло баща му — е спряло поглед върху него… за да си го заплюе за по-нататък (евентуално)… след което е обърнало гнусното си и непознаваемо съзнание в друга посока. Тогава за пръв път усетих приятелчето, което ме дебнеше през по-голямата част от живота ми, съществото, което помрачаваше твоята светлина и което чувства — а и ти, знам — че всичко си е постарому. Великолепно съждение, което обаче има отрицателна страна. Чудя се дали знаеш. Чудя се дали някога ще узнаеш.
17.
— Знам — каза Лизи. — Сега знам, Господ да ми е на помощ.
Отново погледна страниците, които й оставаха. Още шест. Добре, че бяха само шест. Следобедите в Бумна луна бяха дълги, но й се струваше, че слънцето е почнало да клони към заник. Действително трябваше да се връща. Вкъщи. При сестрите си. При живота си. Започваше да разбира какво трябва да направи.
18.
Настъпва момент, в който чувам, че кикотниците се изтеглят към края на Вълшебната гора, и ми се струва, че долавям в кискането им сардонична, може би боязлива нотка. Надничам иззад ствола на дървото и виждам тъмни силуети да се изтеглят към периферията на гората. Може би е плод на развинтеното ми въображение, но не мисля така. Колкото и да е трескаво, въображението ми е било изтощено от многото преживелици през дългия ден и още по-дългата нощ, и това, което виждам, е реално. В потвърждение на мислите ми от високата трева се разнася мляскащо кикотене на няма и двайсет метра от мястото, на което клеча. И този път не се замислям; затварям очи и усещам студа в спалнята си. Миг по-късно кихам от прахоляка под леглото. Надигам се на лакти. Лицето ми се е сгърчило от страхотно усилие да сдържам кихавицата си. Челото ми се удря в провисналите пружини. Ако кирката още бе заклещена там, като нищо щях да се порежа лошо или дори да си извадя окото.