Въпреки шумното хъркане, въпреки че съм зад канапето, поглеждам предпазливо в дневната като войник, който надзърта иззад ръба на окопа след силен артилерийски огън. Предпазната мярка е излишна. Главата на баща ми виси от облегалката на дивана, а косата му, която не е виждала ножици откак Пол се разболя, е толкова дълга, че почти докосва килима. Можех да гърмя с топ и пак нямаше да го събудя. Татко не е заспал сред бъркотията в стаята; той е в без-съз-нание.
Приближавам се още малко и виждам прорез по едната му буза. Под затворените му клепачи са се образували лилави торбички. Зъбите му са оголени като на старо куче, което се опитва да ръмжи в съня си. Той покрива дивана със старо индианско одеяло, за да го предпази от изцапване. Сега се е завил с него. Трябва да е бил изтощен от трошенето и разбиването, защото, когато е стигнал дотук, се е задоволил само да избоде окото на телевизора и да направи на сол стъклото на студийния портрет на жена си. Радиото е на обичайното си място на масичката и дамаджаната стои на пода до нея. Вдигам я и не вярвам на очите си: не е останала и капка вино. Невероятно, че е изпил такова количество — той, който въобще не пиеше, но зловонието, което го заобикаля като облак, в много убедително.
Кирката е подпряна на канапето. На острието, което разсече леглото ми, е забодено късче хартия. Знам, че е бележка за мен. Не искам да я чета, но се налага. Редовете са три, но думите са само осем. Ще ги помня цял живот.
УБИЙ МЕ
ПОГРЕБИ МЕ ПРИ ПОЛ
МОЛЯ ТЕ
19.
Лизи, която ридаеше безутешно, пусна листа при другите в скута си. Оставаха й само две страници. Почеркът вече беше разкривен, буквите излизаха от редовете — Скот беше капнал от умора. Тя знаеше какво следва: „Пръснах му черепа с кирката, докато той спеше.“ Скот й го беше казал под вкуснотийското дърво — трябваше ли да чете подробностите? Включваха ли брачните обети задължението да дочетеш признанието на покойния си съпруг за стореното отцеубийство?
И все пак тези страници я зовяха, умоляваха я като някаква самотна птица, загубила всичко освен гласа си. Лизи сведе поглед към последния лист, решена да приключи колкото се може по-бързо.
20.
Въпреки волята си вземам кирката. Стоя и го гледам: повелителя на живота ми, тиранина на дните ми. Толкова съм го ненавиждал. Сега знам — той никога не направи нещо, за да го обикна безусловно, ала причина да го обичам имаше — доказаха го онези кошмарни седмици, след като Пол се разболя. В пет часа сутринта, докато първите бледи лъчи на зората проникват в дневната, докато дъждът ритмично чука по стъклата, докато слушам хрипливото му хъркане, докато по радиото върви реклама за някакъв мебелен магазин с ниски цени в Уилинг, Западна Вирджиния, в който никога няма да отида, всичко се свежда до простия избор между две противоположности, между любовта и омразата. Сега ще разбера коя от тях властва над детското ми сърце. Мога да пощадя живота му, да изтичам до „Мюлис“ и да се сдобия с ново неизвестно бъдеще. Това ще го обрече на ада, от който се бои и който си е заслужил. Наистина си е заслужил. Първо адът на земята, адът на стаята в някоя лудница, после може би вечният пъкъл, от който баща ми в действителност се страхува. Мога да отнема живота му и да го освободя изборът е изцяло мой и няма Бог, който да ми помогне, защото не вярвам в него.
Вместо това отправям молитва към брат си, който ме обичаше, докато лошата кръв не погуби душата и разсъдъка му. Моля го да ме напъти, ако ме чува. Получавам отговор на молитвата си — но дали наистина е от Пол, или от моето въображение, маскирано като Пол, едва ли някога ще науча. В края на краищата няма значение: трябва ми отговор, имам го. Съвсем отчетливо, както говореше приживе, Пол прошепва в ухото ми: „Наградата на татко е целувка.“
Вдигам кирката. Рекламата по радиото свършва, Ханк Уилямс запява „Любовта си отиде, какво й направи? Като стар цървул ме изостави“ и…
21.
Следваха три празни реда, преди текстът да продължи отново с обръщение към нея, този път в минало свършено време. Думите бяха нагъчкани на листа както падне, без придържане към оформените със сини линии редове. Лизи беше сигурна, че Скот е написал на един дъх финала. Така го прочете и тя, отгръщайки на последната страница, непрестанно бършейки сълзите си, за да вижда буквите и да улови смисъла на написаното. Беше адски лесно да си представи цялата сцена. В бледата предутринна светлина, докато радиото свири, босоногото дете, обуто в може би единствените си здрави дънки, вдига кирката над спящия си баща. За момент острието увисва във въздуха, който смърди на къпиново вино, и всичко си е постарому. После…