Съобщиха ми официално, че имам лимфом, средния вариант. Но пак си беше рак.
Не помня как приех новината. Не знам как го преживя Мери, но тя запази спокойствие пред мен. Държеше се така, все едно нищо особено не се е случило.
*
В хематологията бяха категорични: „Заминавай за Франция! Тук нищо не може да се направи!”. Но професор Георги Михайлов ме успокои: „Виж, навсякъде лекуват едно и също. Не те съветвам да ти правят трансплантация на тези години. Ще опитаме с терапия”.
След този разговор категорично реших да се лекувам в България. Работех през цялото време на лечението. Слагах марли и ме пазеха да не пипна някой вирус.
Нямах време да се замислям. Професорът ме посъветва да не чета нищо за болестта в интернет и аз го послушах. Повярвах в терапията.
Правеха ми вливания, по три на месец. Първото убиваше „лошите” клетки. Следващите действаха и на „лошите”, и на „добрите”. Повече не питах. И започнах да гоня от къщи всички приятели лекари, защото ме убеждаваха в един глас: „Отивай в чужбина!”. Във Франция си направих само контролен преглед. Оказа се, че съм влязъл в ремисия.
*
Когато бях дете, мама слагаше да виси на гърдите ми глава чесън, завързана в торбичка — да не ме хваща грипът. Бях кльощав, но само един път стигнах до болница — заради зъб. През повечето време бях здрав, да чукна на дърво.
По време на кризата с болестта ми си казвах, че съм изживял каквото съм изживял. Не бях млад, та да се самосъжалявам. Повече се тревожех за Мери. Тя и без това не беше добре. Гледах я, горката, и си мислех: „Марийке, Марийке, как ли ще се оправиш…”.
Днес съм добре. Стремя се „да не дърпам дявола за опашката”, както казват старите хора. Пазя се. Болестта е коварна, но никой не знае колко време му е писано.
Мисля си, че тя дойде при мен като изпитание. Трябваше да спра, да се огледам, да намаля темпото.
*
Мечтаех да остарея с Мери и един ден да обиколим света заедно. Не ми оставаше време, докато бях онзи Стефан Данаилов, когото всички мислеха, че познават. Но животът се завъртя така, че като спрях по неволя, всичко се преобърна с главата надолу…
Мери си отиде без време, аз останах сам. Да, приятелите са тук. Невяна Малчева — един от най-верните ми и дългогодишни спътници в живота и до днес е до мен. Но друго е да имаш близък човек край себе си, някой, който те разбира без думи. Някой, с когото да си до края.
Старостта е време за равносметка. Сега имам време за размисъл и съм благодарен, както и да го погледна този мой живот. В него имаше от всичко по много — и любов, и признание, и радост, и мъка.
Значи ли това, че съм щастлив?
IV ТЕАТЪРЪТ
КАТО СПАСЕНИЕ
1
Ние, актьорите, трудно можем да оцелеем само в професията. Сега сме като на бодибилдинг - театърът ни е необходим, за да поддържаме форма. Не може да се живее само от него.
Театралното ми „зареждане” започна от Военния театър. Като ученик най-често там ходех да гледам спектакли, беше нещо като семейно задължение — в трупата играеха сестра ми Росица Данаилова и съпругът й Иван Кондов.
Веднъж тя ме заведе на репетиция на „Океан”. На сцената артистите мълчаха, но някъде отдолу, откъм празните редове в залата се чуваха викове и тропане. Изведнъж изскочи някакъв мъж, продължавайки да крещи. Тихо попитах сестра ми: „Кой е този луд човек?”. Тя шепнешком ми отговори: „Това е режисьорът Леон Даниел”.
Тогава не подозирах, че една от най-щастливите ми професионални срещи ще е точно с този „луд човек”.
При Леон Даниел нямаше начин да не направиш ролята. Ако попаднеш и на драматургия, ела да видиш какво става… Умееше да анализира, да води, да изпилва и ролята, и цялостния спектакъл. Неговите постановки се гледаха дълго, дори след стотното представление!
И в театъра имах късмет. Още в Академията попаднах на големи режисьори, които знаеха какво да правят с текста. Спомням си спектакъла на Методи Андонов по „Кавказкият тебеширен кръг” от Бертолд Брехт. С предишния випуск на Антон Горчев той направи „Хамлет” и даде главната роля на Сава Хашъмов. С нашия клас репетира пиесата на Брехт, за нея се говореше в театралните среди като за събитие.
Аз участвах в премиерата на спектакъла, но след това ме изключиха от Академията, защото се снимах в киното без официално разрешение на ректора. Мина време, докато ми възстановят студентските права. Върнах се в представлението и това беше важно за мен.
В театъра се убедих, че добрата роля е съвкупност от много фактори: драматургия, режисьор, сценограф, композитор, партньори. В киното може да се спасиш, да минеш метър с чар, но на сцената няма как да стане. Затова разбрах, че театърът ми е важен.