Дойде гимназията. Бях голям калпазанин, смених три училища. Не ми хареса Испанската, прехвърлих се в 35-о, за да завърша в 34-то на „на опашката на коня”, сега Руската гимназия.
При една „битка” ме удариха с камък по средата на главата. Не паднах по гръб, а си казах: „ Ще съм като Христо Ботев!”. Много се гордеех с този белег.
Когато донесох първите двойки, баща ми издаде команда на майка ми: „Спирай да работиш! Трябва да го наблюдаваш това момче!”.
Нямаше особен смисъл. Продължавах да се забавлявам.
*
Майка ми беше голяма чистница и все следеше какво правя. Истински ужас. В Драгалевци имахме една пуста нива. Мразех това грозно място!
Всяка събота и неделя прекарвахме там — те все копаеха, все правеха нещо, намираха си работа. Започнаха да строят барака, а аз трябваше постоянно да изхвърлям боклука.
В София домашните ми задължения включваха миенето на двете стаи и коридора, а веднъж в месеца се налагаше да търкам с телчица паркета. Мама ме връщаше да минавам отново и отново, защото все не беше както трябва. По нейните критерии, разбира се.
За разлика от нея баща ми много ме пазеше, като че ли живееше със спомена за заболяването ми. Когато майка ми посягаше да ме набие, той й казваше: „Еви, недей, детето е болно”.
Бях истински дявол. Ако ме удареше, почвах да рева, да охкам, да се държа за кръста…
3
Майка ми Евдокия беше шумна жена, веселячка, пееше и приказваше каквото й дойде. От нея съм взел чара, гласа и артистичността. Ако беше жива, щеше много да се гордее с мен. Сигурен съм, че за разлика от Мери, жена ми, тя щеше да върви по улиците и да разправя: „Аз съм майката на Стефан Данаилов.”
Мама беше интелигентна жена, но понякога говореше много нецензурно. Особено ако някой я ядосаше. Беше домоуправител и щом дойдеше някой комшия, когото не харесваше, тя му се сопваше: „Това не може да стане!”. После затваряше външната врата след него с думите: „Я си таковай магарето”.
С нея имахме приятелски отношения, както се казваше — арабий-ски. Аз също ръсех много мръсотии.
Тя идваше да ми търка гърба, когато се къпех. Караше ме да се навеждам и отваряше бузите на задника ми, за да види дали не съм станал педераст. Разбрах, че и други майки са го правили. Задължително ми носеше в банята един гребен без зъби от баба ми Стефанка, на която съм кръстен. Каква жена беше тя!
На улица „Янтра” живееше един от моите приятели. У тях се говореше тихичко. Цареше аристократична атмосфера. Веднъж той дойде на гости с други приятели, а аз се къпех. Банята ни се намираше в единия край на апартамента, а майка ми беше в другия. И аз викнах: „Мамо, мамо, с този гребен чурката ли ще си реша?”. Приятелите ми се шашваха от такива разговори.
Истината е, че навремето къпането ми беше голям проблем. Плисвах си очите и хуквах навън. Много скоро животът ми даде важен урок.
На 14 години за първи път се снимах във филма „Следите остават”. Около премиерата се вдигна доста шум. А аз продължих да си ходя с дългата коса и гордо показвах тапията, която ми разрешаваше това. Един ден класната ме попита: „Данаилов, няма ли вече да се подстрижеш? Филмът излезе. Като снимаше, пусна дълга коса, но защо още си с нея?”.
Бръснарницата беше до училището. Влязох да ме подстрижат, опраскаха ме като шиле. Върнах се в клас, а аз тогава вече бях дръпнал — бях кльощав и височък, с едри колена. Като ме видяха, съучениците започнаха да ми се подиграват: „Леле, колко си смешен, какви големи уши имаш!”. Беше тежък удар за самочувствието ми, защото всичко се случи пред Рибката, в която бях влюбен. По едно време се включи и класната: „Данаилов, да си беше измил врата!”.
Оказа се, че дългата коса е криела замърсения ми врат… Това дори майка ми не го бе забелязала. Имахме баня, но бойлерът беше със серпентини, които се топлеха в печката. А беше лято и почти не се готвеше на нея.
Още нямаше електрически бойлери, нямаше тецове. Къпехме се един път в седмицата в градската баня.
Едно гадже от ранните години, още бях войник, казваше:
„Най-хубавото на един мъж е да мирише на хубав сапун, нямам предвид сапун „Петел”, с който се переше”. Където и да пътувам в чужбина, винаги купувам сапуни, за да има ухание. Оттогава съм маниак на тема чистота.
Интересна е историята как ме откриха за филма „Следите остават”. Един ден в училището ни дойдоха някакви хора. Аз бях вече в горните класове. Огледаха ни, после станаха и си отидоха.
Мина известно време и ме повикаха да се явя в телевизията на „Сан Стефано”. Направиха ми някаква снимка. Вечерта сестра ми Роси каза: „Онзи ден видях един мой колега от Академията, асис-тент-режисьор. Той ме попита дали имам по-малък брат или сестра на 12— 13 години, че му трябвали за един филм. Разказах му за теб, колко си талантлив”. Отговорих й учудено: „Абе, какво ми е талантливото?”.