Как можех да й кажа: „Извинявайте, госпожо, ама имах друг проблем за решаване — не артистичен и емоционален, а прозаичен, даже чисто физиологичен”.
Виж, на Мариус можех да обясня. Ами че аз почти щях да се насера на сцената! Майкооо, ужас!
Подобна случка имах и по време на спектакъла „Дон Кихот”, там си партнирахме с Кръстю Лафазанов. За щастие паузата беше по-дълга, а и се играеше на Голяма сцена.
Какво да се прави, такива са рисковете на професията… Човешката част, която остава скрита от публиката. Може да умре твой близък човек, но ти трябва да играеш. Може да те хване разстройство, а ти пак не бива да се отказваш.
Киното е песен в сравнение с театъра. Припадаш, после си почиваш, ставаш и тръгваш отново. А на сцената няма как да спреш, да се върнеш назад.
Отговорността в театъра е по-голяма, затова и работата на сцената е много по-изтощителна. В киното най-страшното е чакането. Много колеги се разсейват и когато застанат пред камерата, не им се получава. Номерът е да си разпределяш силите и когато дойде времето да си направиш епизода, да извадиш най-доброто от себе си. с годините се научих как да се концентрирам пред камерата.
Никога нямаше да изиграя в театъра и в киното такива роли, каквито направих за телевизионния театър. „Харолд и Мод“1 стана емблематична постановка за работата ми на малкия екран.
1 Постановка на Хачо Бояджиев по пиесата „Харолд и Мод” на Колин Хигинс, 1986 г. - Бел. ред.
От 1973 г. докъм 1980-а работих много в телевизията. Като че ли компенсирах липсата на интересни ангажименти в киното по това време. Участвах в почти всички постановки на Асен Траянов и Павел Павлов. При Хачо Бояджиев се снимах не само в забавни програми, а и в пиеси.
С „Харолд и Мод” преживяхме екстремна ситуация. Хачо си беше харесал народната артистка Ирина Тасева за ролята на Мод. Цял месец репетирахме с нея. Бях убеден, че тя не е подходяща, и го казах на Хачо. Имаше опит в театъра, но в телевизионното студио просто не знаеше къде е. Докато четеше, донякъде й се получаваше, но със снимките едва ли щеше да се справи. И се оказах прав.
Не успяхме да заснемем дори една страница през първия тракт, който продължи четири часа. Нищо не стана и по време на втория. Тя не можеше да улови ритъма, спецификата на телевизионния театър.
По-късно нейната дъщеря Ирина Малеева Голлер написа в книга, че съм отнел ролята на майка й. Кой съм аз, че да я взема? Актьор съм, работата ми е да играя. Обаче виждах, че нещата не стават, и не си замълчах. Маргарита Дупаринова (майката на Харолд) също беше театрална актриса, но седеше на екрана като звяр!
Аз бях сигурен, че ролята на Мод е тъкмо като за Леда Тасева. Поканиха я, след като освободиха Ирина, и тя подготви първата си сцена за една нощ. Знаех какво преживява, седях при нея през цялото време, а накрая й казах: „Айде, почивай, защото утре в два часа почваме!”. Леда беше голяма актриса, с изключително чувство за хумор и страхотна интуиция.
В Телевизионния театър се разчиташе на опит и на майсторлък. Трябваше да умееш да четеш т. нар. афиши — големи картони с текста на пиесата, в ония години нямаше аутокю. Асистентът на продукцията ги сменяше и имаше грижата да ги слага на подходящи места, за да можем да ги прочетем, ако забравим текста. В студиото нямаше суфльор заради необходимостта да се пази тишина по време на снимките. Измисляхме си разни гяволъци — слагахме си листчета с текста из декора и реквизита — „пищови”, за да ни подсказват.
*
Никога не са ми липсвали ангажименти. По-скоро съм се чувствал претоварен — ще дам пример със седмица от предново-годишния ми график през 80-те години. Започвах с шест участия за един ден в празнични програми в Русе, там имаше много предприятия и всяко организираше банкети. През нощта пътувах към София, а на сутринта отивах директно в театъра, вземах си душ, дремвах в гримьорната, репетирах и вечерта излизах в тричасовия спектакъл „Нощем с белите коне” по Павел Вежинов. След това се мятах обратно на влака, в осем ми казваха „добро утро” на гарата в Русе, водеха ме във военното поделение да изпея „Моето мъжко момиче” и после всичко се повтаряше в почти същия ред. За седмица ми се събираха 36 изпълнения на живо. В добавка и снимките за новогодишния телевизионен мюзикхол се правеха след представление, нощем, до сутринта.
Уморително, но пък какъв кеф! Хората те очакват! Не можеш да застанеш и да им покажеш среден пръст, раздаваш се…
Годините минаваха, а аз не се замислях какво ми коства този начин на живот. Връщах се като парцал при Мери. Тя ме посрещаше: „Кажи ми нещо…”. Аз отвръщах: „Какво искаш да ти кажа? “.